12 мита в българската история

12 мита в българската история

Божидар Димитров

Предговор

В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове - в това е убеден почти всеки съвременен бълга­рин. Има, вярно е, но утешението е, че митове има в историята на всяка нация и държава. Има държави и нации (като македонската например), чиято история е изградена изцяло от митове.

Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в пред­ставите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от ака­демичните трудове на професионалните историци (тях ги четат 1000-1500 професионални историци), а от учебниците по история в начал­ния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в ме­диите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното. Определено смятам, че фил­мът „Хан Аспарух", гледан още при появата му от 16 милиона зрите­ли (т. е. по 2 пъти от всеки българин) и излъчван и до ден днешен пери­одично по всички ефирни и кабелни телевизии, създаде изключител­но трайна (но невярна) представа за бита, цивилизационното равни­ще и процеса на създаването на българската държава.

Но белетристите и сценаристите, както и всички други популяризатори на историята, все пак базират произведенията си на акаде­мичната история, запазвайки поне основата на научното познание за общества, държави, събития и личности, украсявайки ги с „худо­жествени" измислици, за да постигнат драматизъм или пълнота на образа. Е, понякога измислиците са твърде много. В резултат на по­добни измислици половината съвременни българи са убедени, че съп­ругата на Аспарух се е казвала Ахинора, а голямата му неосъществе­на любов - Пагане. Всъщност историята не ни е донесла името на нито една българка чак до средата на IX век и първите, които знаем (дъщерята на цар Борис I и болярина Сондоке), са с християнски име­на. И с тъга трябва да признаем, че не знаем как са се наричали пра-българките. Е, има предположения, недостатъчно сигурно доказани, че имената Калина и Олга са от прабългарски произход.

Следователно, за митовете в познанията на съвременното об­щество, свързани с българската средновековна история, са виновни все пак професионалните историци. Какви са причините за ражда­нето и устойчивостта на неистината в историята?

Историята на една нация и държава се установява въз основа на информацията за миналото, идваща от документи, създадени по вре­ме или след определени исторически събития. Документ е събира­телно понятие и включва т.нар. наративни (разказвателни) източни­ци - средновековни истории, хроники, романи, повести, жития, сло­ва и т.н., административни книжа, грамоти, укази, данъчни описи, археологически, епиграфски и нумизматични паметници. С други думи, всеки артефакт, идващ от средновековното минало. Най-цен­ни, разбира се, са историите, хрониките, административните доку­менти и епиграфските паметници. Понякога те са толкова подробни за историята в определен период, за ярко събитие или личност, че на пръв поглед съвременният историк само трябва да ги преразкаже, след като ги разчете и прочете. И за съжаление в миналото това е ставало, като в резултат са се появили немалко митове.

Още в средата на XIX век обаче (а някои историци и по-рано) занимаващите се професионално с история са разбрали, че древните истории, хроники, разкази и повести са писани от хора, имащи опре­деленост - етническа, политическа, верска. И съответни симпатии или зависимост от някоя или от всички свои определености. Зависи­ми са били писателите (казано най-общо) от господаря, на когото са служели. Имали са и различно интелектуално ниво и ниво на инфор­мираност, т.е. едни много ясно са разбирали какво става, други - не.

Последствията от всичко това е, че практически нито един на­ративен източник не отразява абсолютната истина за едно реално историческо събитие. Истината е винаги повече или по-малко де­формирана, в зависимост от определеността, информираността и ин­телектуалните качества на автора. Докъде може да се стигне в де­формациите, класически пример е историкът Прокопий, живял през VI век, който бил на служба в Двора на византийския император Юс­тиниан Велики. Той е написал блестящи съчинения, описващи с въз­хищение управлението на Юстиниан и съпругата му Теодора. Про­копий описва нашироко славните бойни подвизи на императора, от-воювал Северна Африка и Италия, разумната му вътрешна иконо­мическа политика, благочестието на императрица Теодора. На едно от съчиненията му („За строежите") дължим имената на всички кре­пости в българските земи, възстановени или изградени именно от Юстиниан Велики. Същият този Прокопий обаче написва и „Тайна история", в която Юстиниан е описан като глупав и некомпетентен самохвалко, разпилял ресурсите на империята в безнадеждни и осъ­дени на краен неуспех военни начинания и още по-глупави строежи на крепости на Балканите, неуспели да опазят населението му от вар­варските нашествия. А благочестивата Теодора е описана като свръх-развратница, която често казвала след буйна оргия, че е много жал­ко, че женското тяло има само три отвора.

Къде е истината? Истини и неистини има и в сагите за Юстиниан Велики, и в „Тайната история". Как историците откриват кое е истина (или поне по-близо до истината) и кое - неистина?

Това става с метода на т.нар. текст - критически анализ, основ­но оръжие на модерната историческа наука. Информацията за исто­рическо събитие, процес и личностите, участващи в тях, при един древен автор се сравняват с информацията за същите събития, личности и процеси, съдържащи се в информацията на други древ­ни автори. Привличат се и данни, които доставят монетите, печати­те, фреските, епиграфските паметници (каменните надписи) и т. н. Отчитат се и вече споменатите дадености, ако е възможно - и лична­та съдба на древния историк, а дори и дали няма грешки в по-късни­те ръкописни преписи на историята или хрониката му. И се устано­вява дали Прокопий пише „Тайната история" от будно обществено чувство, или защото Юстиниан не му е плащал толкова, колкото Про­копий е смятал, че заслужава, та му е приписал всичко лошо, което развинтената му фантазия може да измисли.

И ако древните византийски автори понякога са безмилостни по лични политически и верски причини към своите сънародници -императори, аристократи, патриарси, митрополити, какво да кажем за отношението им към българите и техния политически и църко­вен елит. А за съжаление 90% от информацията за средновековната българска история идва от византийски историци и хронисти.

В този съществен факт се състои първата особеност и голяма трудност пред изследвачите на българската средновековна исто­рия. А и първата сериозна предпоставка за създаването на мито­ве. Българските средновековни истории и хроники са унищожени при завоюването на страната от османските турци, които ликви­дират безжалостно българската аристокрация и църковен елит. Изгорени са още в края на XIV век всички царски, болярски, пат­риаршески, митрополитски, манастирски библиотеки и архиви. За мащабите на унищожението свидетелство е фактът, че до на­ши дни са оцелели само 7 български царски средновековни гра­моти, а в Унгария - над 250 000 документи, излезли от кралската канцелария. Българските средновековни библиотеки и архиви са унищожавани не само от турците, но и от гръцкото духовенствo, управлявало българските епархии от 1396 до 1870 г., а в някои об­ласти и след тази дата. Описани от чужди учени в началото или дори в средата на XIX век, крупни български ръкописни сбирки в много манастири и църкви, останали под юрисдикцията на Все­ленската патриаршия в края на XIX и началото на XX век, вече липсват - те са безмилостно изгорени. На науката са известни са­мо няколко кратки български средновековни ръкописа с исто­рическо съдържание. Същата е съдбата и на хилядите надписи вър­ху камък, останали от средновековните ни предци дори до среда­та на XVII век. Петър Богдан пише в 1640 г., че в старите ни столи­ци Плиска и Преслав работят над 100 турски варници, които ста­пят хиляди мраморни паметници, написани на кирилица. Турци­те са знаели, че от мрамор се получава най-качествената вар. Днес са оцелели и са станали известни на науката не повече от 300 сред­новековни надписи.

При положение, че от родни източници днес е получена не повече от 4-5% от наличната информация за историята ни през Средните векове (и още толкова от европейски, арабски и армен­ски) източници, явно е, че реконструкцията на българската исто­рия зависи почти изцяло от съобщеното ни от византийските ав­тори. Техните документи са оцелели, изнесени на Запад и публи­кувани в печатни издания от хуманистите още в ХVI-ХVII век, а и се пазят в многобройни оцелели хранилища на турска територия - в библиотеката и в архива на Вселенската патриаршия в Истан­бул, в гръцките манастири в Атон, в библиотеки и архиви по гръц­ките острови, останали под венецианска власт до ХVII-ХVIII век. Византийските автори пишат много за България и българите.

Но основна характерна черта на писаното от тях за държа­вата ни и за българите въобще е изключителната им необективност. Това е нормално - средновековната българска Държава е основен съперник на Византия в битката за хегемония в Югоиз­точна Европа. Нещо повече, България и българите имат опреде­лени успехи в това направление през VII-Х и ХII-ХIV век, когато България става политическата суперсила в тази част на Стария континент. Почти всички гърци по произход, византийските ис­торици и хронисти едва ли са могли да се примирят с факта, че българите унищожават, асимилират и изтласкват гръцкия етнос от три обширни провинции - Мизия, Тракия и Македония. Ето защо в писанията им трудно ще открием нещо стопроцентово вярно за българите - като се започне от описанието на бита ни и се стигне до истинската политическа мотивация на българските средновековни политици при определени техни действия спря­мо Византия.

Но както се казва, с такъв материал разполагаме, с такъв рабо­тим. Друг няма и вече едва ли ще се открие в световните библиотеки и архиви. Един мит в това отношение е широко разпространеното мнение в съвременното ни общество, че Ватиканът и Москва крият много книги и документи за нашата история. Ватиканските библио­теки и архиви са отдавна широко отворени за учени и всичко, което имат за средновековното ни минало, е отдавна открито и публику­вано. Не е много, защото и ватиканските хранилища са понесли жес­токи унищожения. Веднъж в 1576 г. при т.нар. „сакко ди Рома" (ог­рабване на Рим), причинено от завладелите града германски войски, които се отоплявали три месеца с ръкописни и старопечатни книги, както и с папки с документи, и втори път - от Наполеоновите войски. Що се отнася до Русия, документи за българската история и да е има­ло, са били в Киев (там възниква руската държава), но той е унищо­жен безмилостно от татарите в началото на ХШ век. Московското княжество е в глухата покрайнина на Европа, без връзки с България до XIV век, и излиза мощно на историческата сцена, след като Бълга­рия пада под ударите на турците. А и Москва е горяла няколко пъти - и в смутното време (ХVII век), и при Наполеоновия поход в 1812 г., а заедно с нея - архивите и библиотеките.

Историографският анализ и синтез на основните източници за нашата средновековна история, следователно, трябва да бъде много внимателен, а работата на историка да е като на свръхквалифициран следовател. Първите историци, занимаващи се с българска среднове­ковна история от ХУП век (свои и чужди), са се задоволявали обаче да преразказват византийските истории и хроники. Това са правели и Цезар Бароний, и Мавро Орбини, и Петър Богдан, и Отец Паисий. Тогава се раждат и първите митове в представите на българското общество, някои от които не са изкоренени и до днес.

Митове се раждат по тази причина и в историографиите и на други страни. Но те постепенно се оправят - в западноевропейските университети (Италия, франция, Германските държави, Австрия) през ХVIII-ХIХ век се раждат постепенно историографски школи (а и научни институти), където постепенно се оформят принципите на вече споменатия текст-критичен анализ, и лека-полека деформаци­ите се отстраняват. За съжаление по това време България все още е под турска власт и нямаме на своя територия нито университети, нито институти, нито хора с квалификация да се занимават с исто­рия. Вярно, двама българи със сериозна научна подготовка (Спиридон Палаузов и Марин Дринов) работят в руски научни институ­ции, но усилията им са епизодични и върху отделни въпроси от бъл­гарската история.

И в Третата българска държава нещата не тръгват добре. Пър­вият цялостен корпус по българска средновековна история е на проф. Васил Златарски, като първият том излиза в 1917 г., а последният - в края на 30-те години на XX век. Проф. В. Златарски извършва истин­ски научен подвиг, като за 2-3 десетилетия издирва, превежда, анализира и синтезира цялата изворна информация за средновековно­то минало на България. Такъв обем работа в други страни се извър­шва или се е извършил от няколко институции с десетки сътрудни­ци. За своите цялостни корпуси за историята на Румъния букурещ­ките колеги на Златарски (Йорга и Братиану) са разполагали с екипи от по 40-50 висококвалифицирани сътрудници.

Но при такъв обем работа грешките при разчитане на древния текст, в анализа му, а след това и в историографския синтез, са неиз­бежни. А грешките раждат мита. За това, каква важна стойност мо­же да има дори смисълът на едно подчинено изречение, ще спомена следния случай, франкски хронист пише в 827 г.: „При императора (франкския - б.а.) дойдоха пратеници на абодритите, прецедентите и тимочаните, които наскоро се бяха откъснали от съюза с българите." Нашият историк решава, че изразът „откъснати от съюза с българи­те" засяга три славянски племена, и прави фундаменталния извод, че в епохата на кан Омуртаг (814-831) славянските княжества масово се откъсвали от българската държава поради антиславянската поли­тика на кан Омуртаг. Този възглед за лоши отношения между славя­ни и българи господства в науката и едва през 70-те години на XX век един млад тогава учен забелязва очевидното - абодритите и преце­дентите живеят по река Одер в днешна Германия и естествено нико­га не са влизали в българската държава. Цитираното подчинено из­речение се отнася само за племето тимочани и не може да свидетел­ства за масов процес и за антиславянска политика на Плиска по вре­мето на Омуртаг. Като гранично племе тимочаните, по-точно тех­ният княз може да е бил подкупен от франкския император, може просто да се е чувствал недооценен от Плиска. Други източници, на които пък Златарски не е обърнал внимание, свидетелстват за точно обратното. Византийски автор например пише, че много славянски, а и всякакви други племена се присъединявали с охота към България, тъй като им харесвали редът и строгото спазване на законите в държавата ни, както и ниските данъци, плащани отгоре на всичко не с пари, а в натура. Да не повярва човек, че сме имали и такива времена, но сигурно това сведение е вярно, тъй като е писано от ви­зантиец, който мрази и нас, и държавата ни, но в момент на открове­ние съобщава за едно наше достойнство.

Читателят навярно ще се запита: „Добре, след като са допус­нати грешки в първия научен корпус по средновековна българска история и тези грешки са родили митове в обществените предс­тави за миналото ни, защо те не са оправени от следващите поко­ления историци?"

Отговорът тук е: по много причини. Първата е, че до установя­ването на комунистическата власт на 9.1Х.1944 г. историците в Бълга­рия бяха една шепа хора и зачислени на работа в един научноизсле­дователски център - Софийския университет. Преклонението и ува­жението към патриарха на българската историографска мисъл не позволяваше на учениците му да критикуват и коригират учителя си. По време на 45-те години комунистическа власт наистина се съз­дадоха много научноизследователски центрове - институтите по ис­тория и балканистика в БАН, университетите във Велико Търново, Шумен и Благоевград, центрове по българистика, кирилометодиевистика, 226 музея, в които вече работеха квалифицирани специа­листи, а не възторжени, но слабо подготвени краеведи. Но сега пък за стабилизиране на митовете лоша шега изигра политическата ко­нюнктура, при която във всяка страна с тоталитарно управление ис­ториците трябваше да се съобразяват. Съществуваше понятието „официална история" и от постановките й никой не можеше да избя­га и да напише нещо друго. Как например да оспорим, и то убеди­телно и аргументирано, годината 681 г. като дата за основаването на българската държава, когато тя бе влязла не само в „официалната история", но и в герба на държавата. Отделни постановки на т.нар. „официална история" се меняха през годините и се трупаха нови де­формации, раждащи нови митове. За да не обидим Москва, се от­ричаше по едно време приоритетната роля на прабългарите при съз­даването на собствената им държава, а Плиска и Преслав се обявява­ха за римски военни лагери. От ретроградно, антихуманно и анти-държавно учение богомилството стана носител на прогресивна ре­волюционна мисъл, предшественик на европейската Реформация. А Кирил и Методий пък станаха АБВ на европейския Ренесанс. Идеите на официалната историография се движеха от краен нихилизъм до ура-патриотизъм. Идеологията също оказа своето влияние - дейст­вията на цар Ивайло (1277-1280) станаха първото антифеодално въс­тание в света. Какъв обществен строй е установил Ивайло (капита­листически или социалистически), историците се побояха все пак да „установят", но въстанието така си вървеше, а и сега май си върви така в някои учебници за средния курс - първото антифеодално въс­тание. Мимоходом искам да отбележа, че все гледахме да бъдем пър­ви в световната история, та и Септемврийското въстание от 1923 г. бе обявено за първото антифашистко въстание в света. Никой не се и замисли, че така се сподобивахме с твърде съмнителната слава на първа фашистка държава в света. Щото и Мусолини в тази година още не бе взел твърдо цялата власт в Италия в свои ръце, а Хитлер още си пиеше пивото в мюнхенските бирарии.       

Много от митовете, породени от грешките на Златарски и съ­ратниците му до 9.ЕХ.1944 г., останаха, тъй като учениците и епигони-те му всъщност оформиха много от концепциите на „официалната история" в частта й за Средновековието през годините на комунис­тическото управление на България (1944-1989). За разлика от други дър­жави, България не изби и не отстрани наследените на 9.1Х.1944 г. учени. През 1948 г. на една специална научна конференция, на която прис­тигна съветска делегация начело с академик Державин, те се покая-ха за фашистките или буржоазните си забежки в миналото, възприе­ха спуснатите от Державин директиви и обещаха да преустроят ра­ботата си в духа на социалистическите разбирания за хода на исто­рическия процес. За тяхна чест малцина го направиха. Повечето или спряха изследванията си, или ги насочиха натам, накъдето бе въз­можно да се изследва и пише без съществени насилия над научните принципи и съвест.

Митовете си останаха и в тези изминали вече 15 години на де­мократично развитие на България - вече по други причини. Средст­вата, с които функционираха историческите научни институти, ряз­ко секнаха, а като пряко следствие - и сериозните научни изследва­ния. Някои институции дори бяха закрити, а куп квалифицирани учени в битка за насъщния изоставиха заниманията с история и се насочиха към други, по-доходоносни професии. Маргинализацията въобще на науката и културата лиши голяма част от учените (или поне тези, които умеят да говорят и пишат популярно) и от възмож­ност за изяви в медиите. Историческата публицистика, доколкото "въобще я има в медиите, като цяло попадна в ръцете на непрофеси­оналисти и дори на хора със сериозно нарушено психично здраве. За съжаление точно книгите на последните се радват на огромен успех, раждайки нови митове. Много хора вярват (убедил съм се от писма­та в електронната поща на НИМ) на писанията на Кръстьо Му­тафчиев (бог да го прости!), че край Малко Търново е погребана еги­петската богиня Бастет. Възраждат се дори стари митове, като безу­мията на Ганчо Ценов от първите десетилетия на миналия век, спо­ред когото българите си живеят на Балканите от праисторически вре­мена, преминавайки от едно качество в друго и съответно проме­няйки и името на народа. Днес се казваме траки, утре готи, после българи и т.н.

Главната обществена функция на историята е да бъде учител­ка на съвременните хора, а главната обществена функция на про­фесионалния историк е да изследва и реконструира с научни мето­ди историческите реални. Но професионалният историк има още една функция, която много колеги (в интерес на истината) високо­мерно не признават, излъчени в академичната си кула от слонова кост. А тя е да сведат чрез научната популяризация академичната история до целия български народ, оформяйки представите му за собственото му минало, замъглени днес от безброй митове. Не зная наистина защо повечето колеги не го правят - едни навярно защото могат да пишат само на тежкия академичен език на немско-руската школа, към която принадлежи българската историография. Други -от комплекс за малоценност, страхувайки се да не ги порицае гилди­ята за „халтура". Трети - по някакви други причини. Както и да е, аз принадлежа към вече съвсем немалкия брой професионалисти, кои­то смятат, че един историк не е изпълнил докрай дълга си, ако не сведе научното познание, установено от него и от българските и чуж­дестранните му колеги, до (както се казваше доскоро) широките на­родни маси. Безсмислено е да пишеш и да те четат само неколкосто-тин колеги у нас и в чужбина.

Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в среднове­ковната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за миналото ни, но и „обяс­няващи" днешното състояние на нацията - от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.

                                                           Авторът

МИТЪТ ЗА ПРАРОДИНАТА,  РАСОВИЯ ТИП,  БИТА И КУЛТУРАТА НА  ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

Според широко утвърдена у съвременните българи представа, древ­ните българи, наричани в науката прабългари, са номадски, чергарски народ от тюркски произход, добрал се до Югоизточна Евро­па след столетно митарство по азиатските степи от Монголия до долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Като всички номади, българите са били ниски, кривокраки монголоиди. Прехран­вали се, отглеждайки огромни стада от крави, коне, овце и кози по безбрежните степи, живеели в юрти (шатри), движейки се от място на място в зависимост от тревната вегетация. Имали съвсем при­митивна битова култура, но неизвестно как имали отлично въоръ­жение за времето си. Имали, значи, конни армии, като всеки боец (и конят му) бил в железна ризница, въоръжен със сложен скорострелен лък, копие, остра сабя, нож и щит. На бойното поле не можел да му се опре нито боец от армиите на подобни народи, нито шко-луваните и отлично въоръжени бойци и на Източната, и на Запад­ната империя. Освен с животновъдство, българите се изхранвали и с грабежи. И досега някой съвременен политолог, за да обясни гра­бежите на съвременните политици или администратори, пише: „Какво искате, като грабежът е бил основно средство за препита­ние на този народ още с пръкването му."

Честно казано, съм се питал как и откъде са се пръкнали под­робностите в този мит. Нито византийските, нито други среднове­ковни чужди автори пишат подобни неща за българите. Склонност­та на последните няколко поколения българи към самоунижение (след краха в Първата световна война), изглежда, си е казала дума­та. Защото подобни неща не са писали и старите ни историци, за които съм писал и по-рано и обявих за главни виновници за ражда­нето на много национални митове, свързани с историята.

Признавам, че доскоро въпросите с произхода и прародината на древните българи не бяха достатъчно добре изяснени и по тях се водеха яростни дискусии. Но днес е вече почти сигурно, че прабългарите не са тюрки и монголоиди, а спадат към иранската племенна група (т.е. българите са европеиди) и прародината им не е Монголия, а земята Балхара в подножието на Хиндокуш, т.е. равнините на днешния Северен Афганистан.

физическият тип на древните българи (прабългарите) също отдавна не е тайна, тъй като археологическите разкопки в некрополите (гробищата) в Североизточна България показаха, че ръс­тът на скелетите е 175-180 см. Това е висок ръст дори за съвремен­ните хора, а в Средните векове българите са изглеждали като ис­полини. Защото средният ръст в Европа и в Близкия изток е бил 155-160 см. Един арабски географ от тази епоха така си и пише: „Българите са исполини по ръст, десет наши бойци не могат да победят в ръкопашен бой един българин."                 

Високият ръст на българите не е загадка. Съвременната нау­ка отдавна е установила връзката между количеството консуми­рано месо и ръста на човека. Повече месо - по-висок ръст, и об­ратното. Българите (митът поне това не ни отрича) са консумира­ли много месо, тъй като са имали огромни стада от всякакъв до­битък. Като прибавим и огромните физически усилия при воен­ното обучение, започващо в ранна детска възраст, ясно е защо бъл­гарите са били „исполини по ръст" в сравнение с останалите евро­пейци и араби, консумиращи в тази епоха твърде малко месо.

Но обстоятелството, че българите имат огромни стада, не означава, че те са примитивни чергари, бродещи по евразийски-те степи без цел и посока. Тук сме виновни и ние, учените, че не обясняваме популярно какво означава номадизъм в производс­твото на блага и че номадизъм не означава непременно чергарство. Даже почти никога, когато става дума за животновъдство. Номадство означава екстензивно ползване на земята, като се разчита не на изкуствено отглеждани ливади или на предвари­телно събран фураж за отглеждане на животните на ясли, а на естествената трева. В този случай стадата и овчарите измина­ват, преследвайки свежата зелена трева, понякога огромни разс­тояния, но в определен цикъл и в едни и същи територии. За при­мер - котленските, жеравненските, смолянските, широколъшките и странджанските овчари напролет отглеждаха овцете си в рав­нините на Добруджа, Тракия или Беломорската равнина, а кога­то през юли тревата в равнините вече прегоряваше, качваха ста­дата по билата на Стара планина, Странджа и Родопите. През зимата слизаха в равнините край Черно и Бяло море, където ряд­ко пада сняг и има зелена трева дори през зимата. Разбира се, през цялото това време овчарите са живели в колиби, изгражда­ни от пръти и слама, но семействата им и част от братята и сест­рите си живеят в крупни селища от градски тип, като Котел, Жеравна, Копривщица, Малко Търново, Златоград, Широка лъка, Смолян, в огромни три- и четириетажни къщи, построени от ка­мък и дърво с магазини и главно работилници под тях, прера­ботващи суровини, идващи от овчарските стада - кожи и вълна. Това е номадският начин на животновъдство, но никой не на­рича възрожденските българи от тези селища номади.

Както и гореспоменатите възрожденски българи, така и древ­ните българи (прабългарите) не са били само овчари, тази прос­лойка е била не повече от 10-15% от населението. Необходимостта да се преработят ценните суровини, идващи от стадата, са стиму­лирали развитието на занаятите кожарство и тъкачество. Отлично обработените български кожи и вълнени платове са занимание на хиляди други българи и с тях народът ни е станал известен още в VII-VIII век. Ще напомня, че с тези занаяти с древен корен бълга­рите се занимават до втората половина на XIX век, те хранят и обличат не само българския народ, но и милионната османска ар­мия, доходите от тези занаяти са в генезиса на появата на българ­ската буржоазия, започнала светкавично борба за национално и духовно освобождение.

Ако бяха чергари, българите би трябвало да ядат само месо. А месото, колкото и питателна храна да е, не е достатъчно за нор­малното развитие на човешкия организъм, дори ако към него при­бавим и рибата от големите реки (към които по необходимост се придържат стадата), която българите с умение са ловили според византийския хронист Теофан Изповедник в VII век, а вероятно и много по-рано. Необходими са веществата, съдържащи се в хляба от зърнени култури. Признавам, че доскоро и аз не предполагах, че древните българи са били добри земеделци. Но в последните 30 години бяха открити и в южноруските степи, и в Североизточна България, в чертите на прабългарски селища, делви със запазено жито и просо. Анализът на зърното, направен от агрономи, е с изу­мителни резултати - пшеницата и просото са високодобивни сор­тове, които могат да се получат само след неколкостотин годиш­на селекция. Това означава, че българите имат вековни традиции в земеделието още преди да дойдат в днешните си земи - най-вероятно придобити още в прародината си Балхара, където може би столетия са живели уседнал живот.

Пак там прабългарите вероятно усвояват и много други уме­ния на високите цивилизации на епохата. Или сами стигат до тях. Календарът им (най-точен и до днес в света) може и да е заимст­вай от китайския, но именно усъвършенстването му до тази пре­цизна точност свидетелства за добра астрономическа и матема­тическа наука. Много черепи на погребани прабългари свидетел­стват, че древните български медици са правили и сложната и днес хирургическа операция - трепанация на черепа, и оперираният е оздравявал и живял още 20-30-40 години. Отличното въоръжение на българите, за което са били нужни хиляди тонове желязо, оз­начава и рудодобив, металургия, и майстори, способни да обра­ботват суровото желязо и да изработват прецизни оръжия и земе­делски сечива.

Строителството е друг пример за високите цивилизационни умения на древните българи. Арменски географ още в IV век от­белязва, че от народите, живеещи на север от арменците в Кавказ, само българите имат каменни градове. Арменският географ не е излъгал - още с идването си на Балканите българите строят отно­во градове със сгради и крепостни стени от камък - Плиска, Прес­лав, Дръстър, Мадара... Предположението, че на каменно строи­телство българите са се научили от пленени или избягали визан­тийци, не е състоятелно. По това време (от векове преди това) Ви­зантия строи с дребен ломен камък и с тухли. Достатъчно е чита­телят да види две оцелели византийски сгради в центъра на днеш­ната ни столица София - църквите „Св. София" и „Св. Георги". До­като българите строят сградите си от огромни квадри с тегло от неколкостотин килограма. Това е непознат вид строителство в те­зи географски ширини, но отлично известен в регионите около и в прародината на древните българи.       

И така, изследванията на историците и археолозите днес убе­дително доказват, че българите не са примитивен чергарски на­род, не са монголоиди с ниска битова култура. Българите са народ с висока цивилизация (продукт както .на заимстване на високи чужди цивилизационни постижения, така и на подобряването им), а и със собствени постижения. Всичко това обаче предполага и ед­на сериозна структурирана цивилизация на древното българско общество. Както гореописаният номадски (пак повтарям, не чер­гарски) начин на животновъдство, така и животът в каменни градове, занаятите, рудодобивът, металолеенето и обработката на ме­тала изискват твърд политически контрол (което означава и вое­нен) над обширни територии. Такъв контрол може да осъществи само държава с развито законодателство, определящо правата и задълженията на всеки член на обществото.

Държава българите са имали очевидно още в IV-III век (а ве­роятно и по-рано) и това е споменаваната в ирански и индийски източници Балхара, но как се е случило така, че прабългарски гру­пи се устремяват по всички посоки в началото на първото хиля­долетие от Христа, не деградират ли по пътя тези групи и не се ли превръщат в примитивни чергари? Очевидно не - след като не са загубили цивилизационните си умения (от монументалното ка­менно строителство, през металодобива, до сложните хирургичес­ки операции). Но и разселването е факт - куп съвременни народи в Поволжието и Средна Азия (Татарстан, Чувашия, Кабардино Бол-кария, Казахстан, Азербайджан, твърдят, че са потомци на древ­ните българи. Източниците от европейски произход сочат и пре­селване на прабългарски групи в Бавария, Ломбардия, Унгария.

Преди всичко никой не се е постарал да уточни причината за преселванията. Вярно, сведения в наличните досега източници ня­ма, но тази причина не би могла да бъде друга, освен валидната за всички други древни общества, излъчващи преселници. А тя е -пренаселване на веднъж усвоената от държавата територия, коя­то в един момент вече не може да изхрани порасналото поради демографска експлозия (резултат впрочем на добър живот) насе­ление на държавата.

При високоорганизирани и на високоцивилизационно равни­ще общества преселването става по план на държавата. Ще при­помня как е при гръцките полиси (градове-държави). Търговци или разузнавателни мисии издирват свободни и подходящи за пъл­ноценен живот територии. Понякога ги купуват от местното на­селение, ако има такова. След това в един ден, натоварени на ко­раби, тръгват на дълъг път и след 10-20 дни плаване пристигат на новото място, светкавично основавайки не колония, а нова дър­жава. Тя е на същото цивилизационно равнище по отношение на бита, културата и технологиите, като държавата-майка, тъй като преселническата група е комплектувана от специалисти във всички направления.

Изглежда, съвременният български историк Петър Добрев е прав, когато твърди, че по същия модел са се комплектували и древнобългарските преселнически групи. При изчерпване на ре-сурсите на държавната територия се е формирала с държавна по­мощ изселническата група, разбира се, далеч по-многочислена от изселническите групи на древногръцките полиси. Откривана е или завладявана с армията на държавата плодородна територия, наб­лизо, а понякога и доста далеч от родината-майка. След това, смята Добрев, в рамките на 25-30 дни изселниците се прехвърлят с всичко необходимо за производство и отбрана на новата територия, фор­мирайки новата българска държава. На свой ред при пренаселва-не след време тя или разширява териториите си след спешни вой­ни със съседите, или формира нова изселническа група, която по гореописания модел формира друга българска държава по широ­кия свят.

Тази древнобългарска практика обяснява силния стремеж на българите към държавност навсякъде, където попадат по света в Поволжието (Котраг), в Македония (Кубер), в Северното Причерноморие (Кубрат). Стремежът към собствената държавност е ге­нетично заложен в българите, факт е, че в единоверна Византия, където българите не са дискриминирани, за 168 години вдигат З въстания, за да възстановят държавата си. факт е, че в мюсюл­манската османска империя, където българите са дискримини­рани и верски, и икономически, те не вдигат нито едно въстание с религиозни или икономически искания, както е по това време в Европа. Всичките ни въстания - и това на Константин и фружин, и двете Търновски, и Чипровското, Карпошовото и Априлското въстание, си поставят само една цел - възстановяването на дър­жавата България.

МИТЪТ ЗА ДАТАТА (681 г.)  НА ОБРАЗУВАНЕТО НА   БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от да­тата на образуването на днешната българска държава. Тя бе заяве­на още в трудовете на първите български медиевисти от научната школа през първите десетилетия на XX век, приета от комунистичес­ката историческа наука и дори вкарана в герба на България по вре­ме на комунизма. А през 1981 г., след близо десетилетна подготов­ка, бе чествана 1300-годишнина от образуването на българската дър­жава - единствената оцеляла от многобройните български държа­ви. Впрочем, твърде е възможно в обозримо бъдеще българските държави да станат три, ако държавната доктрина на Македония и Татарстан (държави и нации, изградени на базата на фалшива и на­пълно изсмукана от пръстите история) се промени в посока на ис­торическата истина. Окуражаващи сигнали в това отношение има - в Татарстан набира мощ движението Български национален кон­грес, а десетки хиляди македонци всяка година подават молба за българско гражданство с мотива, че са българи.

Но да се върнем на датата на основаването на България, коя­то за удобство ще наричаме по-нататък Дунавска. Защото, както ще видим, в VII век се появяват още две Българин - една на Волга и една във Вардарска Македония.

Годината 681-а като дата за основаване на България е посочена от проф. Васил Златарски в първия цялостен корпус по българска средновековна история. Наистина той пише 679 поради неправил­но изчисление на византийските данни за годината на войната, в която кан Аспарух нахлува, завладява Мизия и сключва договор за мир с Византия, който потвърждава завоеванието му. Но учени­ците на Златарски бързо преизчислиха данните и определиха, че войната е в 680 г., а мирният договор - сключен в 681 г.            

При всички случаи като правомерен критерий за ражда­нето на една държава бе приет сключването на един мирен до­говор. И тук бе редно старите ни историци да се запитат: „Ако договорът е подписан примерно на 1 септември 681 г. в 12 часа на обед, коя е тази несъществуваща в 11.55 минути политическа сила, която е принудила не някой друг, а могъщата Източна Римска империя, просната на два континента, да седне на ма­сата за преговори и да подпише доста унизителен мирен дого­вор?" Унизителен, да - по този договор империята губи не само една огромна антична провинция, но е принудена да плаща и годишен данък на България. Освен това империята губи дол­ното течение на Дунав, винаги смятан от римските власти от император Марк Аврелий (275 г.) до Константин IV Погонат (680 г.) за „лимес", т.е. крайна граница на империята на север, без което геополитически империята е в крайна опасност. Дунавс­кият лимес е губен от много императори между Ш-УП век при нашествията на готи, хуни, авари, славяни, но контролът върху него е възстановяван, без да се жалят пари и военни усилия. Рим­ската империя наистина смята, че ако труднопреодолимата ши­рока река не й бъде граница, европейските й владения ще бъ­дат лесна плячка за варварските народи, които Източна Европа и Средна Азия щедро изсипват край границите й. Тук може би трябва да направя уговорката, че името Византия е измислено от историците. Името на държавата, с която средновековна Бъл­гария ще си има работа седем века от началото до края на съ­ществуването си в 1453 г., е по официалната държавна доктри­на - Римска империя. А поданиците й, независимо от етничес­кия си произход, се наричат ромеи.

Любопитно е да видим какво си мислят съвременниците на събитията от 680-681 г. за датата на основаването на Бълга­рия - и българи, и ромеи. Българският възглед за основаването на държавата ни е изложен в летописното съчинение „Имен­ник на българските канове", създаден още в езическия период, някъде към края на VIII век. То започва естествено с легендар­ните канове Авитохол и Ирник, „живели" по 300 и 150 години, и след някакъв наместник Безмер се стига до Курт (Кубрат). От­там нататък за него и наследниците му вече се дават реални години на управление.

Забележимо е, че докато за легендарните Авитохол и Ирник се казва, че са „живели" еди-колко си години, за Кубрат, Аспарух, Тервел и така нататък се пише „държа властта" еди-колко си го­дини. Българският летописец няма усещането, че при кан Аспа­рух се е основала нова държава. Той само съобщава, че кан Аспа­рух управлява „отвъд Дунава", т.е. че тук е преместил столицата на държавата.           

Следователно, за средновековните българи държавата ни е основана от кан Кубрат. Легендарните му предшественици са включени в летописа по простата причина, че всеки народ в ми­налото (а и сега) иска да изкара държавата си по-стара, отколкото е. Това внушава респект на чуждестранните партньори и патрио­тична гордост сред населението. Но, предполагам, че всеки сред­новековен българин се е ухилвал, като е четял колко са живели „основателите на държавата", и вътрешно за себе си е приемал, че { държавата му е основана от Кубрат. Всъщност и съставителят на „Именника" с различията в термините ("живял" - за Авитохол и Ирник, и „държа властта" - за всички останали канове) е подсказ­вал, че първата част на летописа е за външна употреба.      

И тук е необходимо да отбележим, че първите ни историци, принадлежащи към т. нар. романтическа школа (Петър Богдан, написал своята „Българска история" в 1667 г., и Отец Паисий, на­писал „История славянобългарска" в 1762 г.), също не смятат, че в 680-681 г. се е случило образуване на българска държава. Петър Богдан смята много правилно, че тогава българите превземат Ми­зия, а отец Паисий дори не е чувал за Аспарух и той отсъства в разказа на „История славянобългарска".

Да видим какво мислят по въпроса живелите най-близо до Аспаруховото време византийски хронисти. Най-пълно са предс­тавили събитията Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Стран­но, и те нямат усещането, че в 680-681 г. се е случило нещо друго, освен война между българи и ромеи, последвана от унизителен за Римската империя мирен договор. Но преди да разкажат тези фак­ти, те започват да описват българите, формирането на държавата им от кан Кубрат, хазарския удар върху нея (без да казват, че бъл­гарската държава е унищожена вследствие на този удар), наследя­ването на властта от Аспарух, военната му акция в 680 г., завладя­ването на Мизия, съюза му със седемте славянски племена в Ми­зия и северите, мирния договор с Византия. Иначе казано, визан­тийците смятат за основател на българската държава Кубрат, смя­тат, че тя не е унищожена от хазарите и че съобразно среднове­ковните закони кан Аспарух наследява законно властта в Бълга­рия от баща си (пряко, по генетична линия престолонаследие, т.е. стопроцентова легитимност на властта).         

Иначе казано, съвременните на събитията византийски хро­нисти също смятат, че българската държава е основана от кан Куб­рат и че при наследника му кан Аспарух те водят неуспешна вой­на с България.

Всъщност от византийска страна най-ясно какво става в 680-681 г. е казал един баш съвременник на събитията, архиепископът на град Апамея. На Вселенския събор в 681 г., състоял се след разг­рома на византийската армия в Онгъла и подписването на мир­ния договор, архиепископът, критикувайки императора, му кре­щи: „Предупреждавах ли ви миналата година да не започваме вой­на с България!"

Читателят навярно ще се запита: „Изворната база, т.е. данните от средновековните хронисти, въз основа на които е написано всичко по-горе, са известни отдавна. Защо, ако не самият Златарски, то по­не неговите ученици не изправиха това очевидно погрешно мне­ние за 681 г. като дата на основаването на българската държава?"

Защо учениците на Златарски не изправиха очевидната греш­ка на учителя си, не знам. Вероятно е сработила лоялността и ува­жението към учителя. Но знам защо не бе оправена по времето на комунизма - бе влязла в т.нар. „официална история", т.е. набора от представи и концепции за българската история, одобрени от ЦК и Политбюро на БКП и, което е още по-лошо, влязла в герба на стра­ната. А защо датата на основаването на държавата не бе променена след 1989 г. поне в учебниците по история, наистина не знам защо. Аз не пиша учебници. Слушам понякога от колеги, които пишат учебници: „Е, добре бе, прав си за датата. Но рецензентите няма да ми пуснат учебника. Е, все пак с този договор в 681 г. Византия ни е признала за държава, защо първият акт на признание от една вели­ка сила да не бъде смятан за рождена дата на държавата ни."

Е, най-малкото защото е обидно да смятам за своя рождена дата деня или годината, в която ме е признал моят най-голям враг -сега и в следващите седем столетия. Освен това колегите, с които разговарях, не бяха медиевисти и затова и читателите не биха мог­ли да знаят една съществена подробност от византийския поли­тически живот. Византия никога не е признавала държави. По прос­тата причина, че византийската държавна доктрина почива на принципите на християнския универсализъм. Според тези прин­ципи едно е Божието царство на небето и едно царство може да бъде неговата проекция на Земята. Иначе казано, византийската държавна доктрина определя само една държава за легитимна на планетата - Римската империя, и това, както писах по-горе, е офи­циалното име на държавата. Всяка нова държава е нарушение на Божия порядък и Византия може да се съобрази с появата й (ако е военно по-силна или е много далече), но не и да я признае. Византия никога официално не е признала държавата България и дори приелият християнството цар Борис I е наричан от византийския император (негов кръстник) с унижаващата българското достойн­ство титла „архонт" (водач, вожд), а не с титлата „кесар" (цар). С тази титла е удостоен само кан Тервел, но в момент, в който импе­ратор Юстиниан II си връща престола с помощта на българската армия и е в разбираемо еуфорично настроение, а освен това е и изцяло зависим от българския гарнизон в Константинопол. Три го­дини по-късно, избил противниците си и укрепнал на трона, васи-левсът тръгва на война срещу България, което означава, че не приз­нава нито държавата, нито кесарския (царския) ранг на Тервел.

Но какво са правили в миналото, а и днес, историци и публи­цисти, за да легитимират датата 681 г. като рождена дата на дър­жавата?

Игнорирайки директните и индиректните данни в древните източници за друга, по-стара рождена дата на днешната българс­ка държава, те създават един унижаващ ни мит, който за съжале­ние чрез учебници, книги и филми трайно е заседнал в масовото съзнание.

Според този мит, в 632 г. кан Кубрат създава българската дър­жава със столица фанагория на Кримския полуостров. Но тази държава е унищожена от хазарската държава след смъртта на кан Кубрат, някъде около 660 г. Петимата синове на Кубрат, чийто ба­ща ги е заклел да не се делят, давайки им примера със снопа лозо­ви пръчки, грабват по една част от племето и хукват с него по широкия свят. След 20-годишни митарства по евразийските сте­пи ордата, или по-точно, чергарският катун на Аспарух, който се ориентира къде е, като разпитва заловени с ласо мотащи се по степите славяни, се добира до делтата на Дунав. Там Аспарух ми­нава лично с 4-5 конници на юг от Дунава и се убеждава, че Мизия е много подходяща земя за основаване на държавата. Нищо че е част от държавната територия на най-силната държава в света и отгоре на всичко - населена с не особено приятелски настроени към българите славянски племена. С целия си катун, който включва жените, децата, кравите, овцете, кучетата и котките, Ас­парух преплава Дунава и се настанява в едно землено дървено ук­репление в блатата около делтата на Дунав. Срещу този катун тръг­ва императорът на Византия с цялата си армия, която по числе­ност (60 000 бойци и офицери) е по-голяма от сбора на всички жи­ви същества (броейки дори котките) в катуна на Аспарух. Но неизвестно защо тази елитна, обучена и отлично въоръжена армия, разполагаща с пехота, кавалерия, артилерия (обсадни машини) и дори флот, не само че не успява да победи нещастните чергари, но е и напълно разгромена от тях. Аспарух заел Мизия, застава на удобно място, вади меча си (апропо, българите са въоръжени в тази епоха със саби), забива го в земята и казва в зависимост от филма или книгата: „Тук ще бъде България", „От днес България я има и ще пребъде во веки веков"; „Обявявам България за откри­та". Не се смейте, и последната фраза чух наскоро в екранизация-та на някакъв сценарий в една кабеларка.

Така настроеният мит цели оправдаването на датата 681 г. ка­то рождена дата на държавата, унищожавайки държавата му и превръщайки българския народ в пет чергарски катуна, бродещи напред-назад по южноруските и южноукраинските степи.

Но дори и в този мит има неща, от които професионалните историци трябва да се срамуват. Така например разстоянието от Крим до делтата на Дунав. То е 500-600 километра и един народ, качен на коне и каруци, ще го измине за 20 дни, а не за 20 години.

Но още по-лошо е случилото се през 680 г. Срещу българите тръгва императорът с цялата си армия и флота. Византийската прак­тика изключва императорът лично да възглавява цялата си армия за отблъскването на диво, малобройно чергарско племе, нарушило границите на империята. Такива племена катадневно се появяват по границите и императорът в такъв случай трябва да виси посто­янно край Дунав с цялата си армия и флота. Сякаш няма други опас­ни противници - перси, араби, селджуки, франки - по другите си граници. А и много претенденти за трона в самия Константинопол. Срещу такива чергарски катуни императорът праща областния уп­равител в нападнатата зона с подчинените му местни гарнизони и ако чергарското племе е по-големичко, на областния управител се изпраща подкрепление от 2-3 тагми (полкове) от Константинопол. Императорът не тръгва на война в такива случаи и защото победа над чергарско племе не носи престиж и слава.

Още по-показателен е и фактът, че в похода на императора към делтата на Дунав участва и флотът. Византийският флот в та­зи епоха брои средно 2000 кораба, твърде скъп е и изключително уязвим при морски бури. В 766 и 775 г. два византийски флота от по 2000 и 2600 кораба потъват съответно край Несебър и Поморие при летни бури. Затова скъпият флот се използва от Византия са­мо в случай на крайна военна опасност за империята. Пропуснах да съобщя, че и издръжката на 60-хилядна армия струва много пари и такова скъпо сухопътно военно усилие Византия също си позволява само в случай на много сериозна военна заплаха. Заслу­жава да отбележа, че в историята на десетките войни, които водят България и Византия в периода УП-Х1У век, само 3-4 пъти импе­рията действа срещу България с цялата си армия и флот. Веднъж при император Юстиниан II в 705 г., при Константин Копроним в 765 и 776 г. и във войната срещу цар Симеон Велики в 917 г.

От всичко това става ясно едно - в 680 г. Константин IV Пого-нат, император на Римската империя (Византия), тръгва на война не с диво чергарско племе, свряло се между тръстиките в делтата на Дунав, а срещу ДЪРЖАВА. И то не срещу малка държава, чиято държавна територия са блатата край делтата на Дунав, а ГОЛЯ­МА И СИЛНА ДЪРЖАВА, РАЗПОЛАГАЩА С АРМИЯ, НЕ ПО-МАЛКА ОТ ИМПЕРСКАТА, НЕ ПО-МАЛКО ДОБРЕ ОБУЧЕНА И ВЪОРЪЖЕНА И ПОРАДИ ТОВА ПРЕДСТАВЛЯВАЩА СЕРИОЗ­НА ЗАПЛАХА КАКТО ЗА ВИЗАНТИЙСКАТА АРМИЯ, ТАКА И ЗА ТЕРИТОРИАЛНАТА ЦЯЛОСТ НА ИМПЕРИЯТА.

Само при такива обстоятелства и дадености императорът мо­же да оправдае пред доста чувствителното византийско общест­во, в което има и много противници, огромните разходи и опас­ности на тоталното военно усилие, което е предприел. Само в та­къв случай може да има съветници, като архиепископ Констан­тин Аламейски, който е съветвал да не се воюва с България, а да се задоволят исканията, които Аспарух е представил, преди да нав­лезе на юг от Дунав. Очевидно имало е дори хора, привърженици на императора, смятащи, че война с българите е опасна работа, която може да завърши с поражение.

И така, в 680 г. Византия воюва не с малобройно чергарско племе, а с държавата България, която при това е голяма и силна държава, способна да извади на бойното поле 50-60 000 добре обучени и въоръжени бойци и офицери.

Но къде е тази държава? Нали митът (и историците, и публи­цистите, стоящи зад него) унищожи България на Кубрат, раздели българския народ на пет малобройни части и натика Аспарухова-та част в блатата край устието на Дунав. Между другото същите историци изчисляваха тази част от 10 000 до 20 000 души. Като се махнат жените, старците и децата (по 7-8 на семейство в тази епо­ха), излиза, че ако бяха прави, Аспарух е могъл да извади на бой­ното поле край Онгъла от 1000 до 7-8000 бойци. С толкова войници не се побеждава 60 000 армия. А дори и да се победи веднъж по щастливо стечение на обстоятелствата, Византия няма да се съг­ласи на мир, по силата на който губи огромна провинция, а ще мобилизира допълнителни собствени ресурси, ще плати на съсед­ни на българите варварски племена да ги нападнат и в крайна сметка ще се справи с малобройния нападател. Такава е византийс­ката практика в подобни случаи.

За да разберем какво наистина се е случило в 680-681 г., тряб­ва да се върнем по-назад и, анализирайки наличните хроники и други документи, да установим реалната история на българите и техните държави в периода 1У-УП век. И точно това ще направя в следващите редове.

В средата на IV век, както споменават редица древни хронис­ти, българите вече са се установили в планините на Кавказ и в равнините от северните му предгория до делтата на Дунав. Пак според византийските историци, те били разделени на две големи племенни групи - утигури и кутригури. Всъщност това са били две български държавни формации, защото на международната сцена те излизат разделени. В различни политически и военни съ­юзи те влизат понякога заедно, понякога отделно, понякога за съ­жаление воюват помежду си. Често съюзите им с хуни и авари не могат да се определят по витниеватите изрази на византийските историци и хронисти дали са на равноправна основа, или на осно­вата на васалитет. Едно е сигурно - във втората половина на VI век държавите на кутригури и утигури са превзети от Западно-тюркския хаганат и българите, заедно с териториите им, стават част от това държавно образувание.

Но Западнотюркският хаганат не би трябвало да се разбира като съвременна унитарна държава, а по-скоро като федерация. Той е разделен на осем области, всяка от които е с границите на покорените народи и управлявани от аристократи, произхожда­щи от покорения народ.

Ако се съди по „Именника на българските канове", за упра­вители на „българската област" в Западнотюркския хаганат са оп­ределени хора от рода Дуло - вождове на българското племе оно-гондури. Защо са били пренебрегнати владетелските родове на утигурите и кутригурите, не е трудно да се досетим - те вероятно са оказали съпротива на тюрките и към тях тюркските хагани естес­твено не са имали никакво доверие. Имената на кутригури и ути­гури, както и на другите български племена, изчезват от хрониките. Покрай лошите неща, няколко десетилетия васалитет в Западнотюркския хаганат е довел до обединението на българите в един народ без племенни различия. 

Неизвестно кога, но най-вероятно в година от първите десе­тилетия на VII век Кубрат, още дете, е бил изпратен във визан­тийския двор. Едва ли като заложник, както пишат някои. Васал­ният управител на „българската област" в Хаганата едва ли е имал право на собствени външнополитически инициативи, най-мал­кото да обявява война на Византия, че да му се искат заложници, за да не го прави. Наместникът на областта или е искал да укрие роднинското си момче (не е много здравословно в онази епоха да си невръстен престолонаследник), или е искал да получи доб­ро образование, подготвяйки го за велики дела, между които (за­що не) и спечелването на държавна независимост и суверенитет на българите.

Във Византия Кубрат заедно с малка свита български благо­родници стои около две десетилетия, а може и малко повече. Из­точници съобщават, че той живее и се възпитава в семейството на бъдещия император Ираклий. Свързват ги искрени приятелски отношения, които продължават и след като Ираклий се жени и става император. Кубрат става приятел и на съпругата на импе­ратора Мартина, и на децата му. След смъртта на Ираклий в 641 г. Кубрат, вече като кан на България, заплашил Византия с война, ако бъдат нарушени правата на Мартина и децата й.

Друга съществена подробност в краткия разказ за пребива­ването на Кубрат във Византия е, че той и спътниците му приели християнството. Учените смятаха, че това е дипломатически ход на бъдещия български владетел и след завръщането си в българс­ките земи той отново се върнал към вярата в Тангра. Но гробът на Кубрат, открит край Полтава в началото на XX век, показва, че той е погребан по християнски ритуал. Християнски кръстове са гравирани върху инсигниите на властта - меча, коланната тока, двата пръстена-печати. По негово време в епархийските списъци на Константинополската патриаршия се появява и „Епископията на оногондурите". Няма съмнение, че Кубрат е останал христия­нин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си. По убеждение или поради слагачество, няма съмнение, че значителен брой българи са приели още в пър­вите години на управлението му християнството, след като Конс­тантинополската патриаршия е преценила, че е необходимо да се формира нов църковен окръг - Епископията на оногондурите. В случая е важно едно - основателят на България и членовете на се­мейството му са били християни. Сигурни данни, както ще ви­дим по-нататък, има за внука му кан Тервел, което означава, че кан Аспарух също е бил християнин. Но темата за ранното бъл­гарско християнство ще я разгледаме по-нататък.

Съвременните белетристи, художници, сценаристи и режи­сьори на филми, които ни представят кан Кубрат като суров сте­пен вожд, облечен в дрехи от грубо обработена овча кожа и с дъл­ги сплъстени коси (има вариант и с обръсната глава), в които Куб­рат си бърше ръцете, след като току-що е изял потънал в лой овчи бут, трябва да знаят, че този български кан е най-образованият и изтънчен в обноските, а и с външния си вид, българин през цяло­то Средновековие. Вярно, и Симеон Велики е учил в Магнаурската школа, а и царете Калоян и Светослав Тертер са прекарали по някоя и друга година като „гости" (разбирай знатни заложници) във византийския двор. Но там те са попаднали вече зрели мъже, докато Кубрат - в прословутите „първи седем години", и се е обучавал до зряла възраст в течение на близо четвърт век. И не само на двор­цовия церемониал. В Константинопол живеещият в семейството на императора Кубрат е могъл да наблюдава как функционира перфек­тно организираната държавна машина на многонационалната им­перия. Курсът по „държавно строителство" (казвам го както на шега, така и наистина) несъмнено е подтикнал Кубрат да органи­зира в държава българите, попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.

В 632 г. Кубрат напуска Константинопол, завръща се в „бъл­гарската част" на Хаганата, вдига въстание срещу хагана, нанася му военно поражение и на практика обявява независима българс­ка държава. Тази държава византийските хронисти наричат „Ста­ра Велика България".

Българската историческа наука (а и чуждестранната) разглеж­да тази акция като едностранно действие на Кубрат и българския аристократичен елит в тази епоха. Но така ли е в действителност?

Известно е, че чужди аристократи, попаднали в Константи­нопол, имат статута едновременно на знатни гости и на заложни­ци. Нито един от тях не може да напусне Константинопол, ако ви­зантийският император не желае, тъй като те са чудесно средство за намеса във вътрешните работи на съседни, а и по-далечни дър­жавни формации. Чрез тях могат да се предизвикат династически междуособици, да се поставят на трона верни на Византия хора и т.н. Наивно е да смятаме, че Кубрат е напуснал приятеля си Ирак-лий ей така, защото му скимнало да си прави държава.      

В първите десетилетия на VII век, а и от няколко века преди това, Византия има два опасни противника. На юг това са персите, разгромени след епични десетилетни битки именно от император Ираклий, но веднага заместени от арабите, които започват успеш­на инвазия срещу византийските владения в Близкия изток и Ана-дола. На север това са всевъзможните степни варвари (готи, хуни, авари, славяни, българи, тюрки), които от Ш до VII век редовно пре­сичат дунавската граница на империята и грабят и рушат европейс­ките владения на Византия. Възползвайки се именно от ангажира­ността на Ираклий срещу перси и араби, в първите десетилетия на VII век славянски племена заселват почти целия Балкански полуос­тров, включително и Пелопонес, прогонвайки и избивайки мест­ното ромейско население. Славяните не организират своя държава и продължават да живеят организирани в племена начело с племе­нен вожд, които византийците наричат „славинии". Тези многоб­ройни „славинии" са практически независими княжества с терито­рията на един днешен български окръг, макар че формално приз­нават върховната власт на императора. Византийската власт над Балканите е формална и се крепи на гарнизоните в някои непревзе­ти големи градове-крепости (Сердика, филипопол, Дръстър, Вар­на, Несебър, Созопол, Видин, Солун). Но славяните често се съюзя­ват, за да предприемат обсада на тези градове. Само Солун е атаку­ван за стотина години пет пъти. Все пак Константинопол се надява чрез една изпитана от векове тактика да направи от славяните с течение на времето верноподани ромеи. Тази тактика включва хрис-тиянизацията на заселилите се славяни, привличане на князете им в аристокрацията и висшата администрация на империята и т.н. Тази тактика е имала пълен успех при други варварски заселвания на юг от Дунав в предходните векове и Константинопол не е виж­дал причини да не сработи и сега. И е бил прав, по този начин е била асимилирана голяма част от славяните, заселили се в днешна Гърция, Южна Македония и Южна Тракия.    

Далече по-опасен за Византия е бил Западнотюркският хага-нат. Хаганите на тази огромна държава са били антивизантийски настроени. Те превземат и ликвидират византийските градове в Кримския полуостров. При очертаващия се тежък и продължи­телен сблъсък с арабите (той наистина ще продължи няколко столетия) Византия си е дала сметка, че трудно ще воюва на два фрон­та в Азия и Европа, и несъмнено е искала да се обезопаси от напа­дения от север. А нищо по-лесно от това, ако на северната й гра­ница се появи вместо враждебният Западнотюркски хаганат една приятелска и съюзна държава. За тази цел според Константино­пол е имало и подходящ народ, българският, който е търсил неза­висимост и подходящ водач на държавата (възпитания и обучен във Византия Кубрат, който бил не само християнин, но и искрен личен приятел на императора и семейството му).

Така че със създаването на българската държава в 632 г. е бил осъществен двустранен (на българския народ и на Византия) про­ект. В историята рядко се случва, но все пак се случва интересите на две страни да съвпадат в определен проект.

Следващият и може би най-важен с оглед на опровержението на мита въпрос е проблемът с границите на Кубратова България.

Всички български учени, въпреки неясните съобщения на ви­зантийските хронисти, чертаят граници на изток до Волга, на се­вер до Донец, на юг до предгорията на Кавказ, но на запад само до Днепър. Тази западна граница на България при Кубрат е крайно необходима за поддържането на мита. Иначе как ще се защитава тезата за пълното унищожение на Кубратова България и къде ще скита Аспарух с хората. Между другото от Днепър до Дунавската делта е само 200 км и много бавно трябва да е пристъпял Аспарух, за да измине това разстояние за 20 години.

Както вече установих, създаването на България от Кубрат в 632 г. е станало съгласно двустранен проект, чиято главна цел е да се създаде чрез държавата ни заслон за Византия от север. Още в 635 г., според византийските хронисти, веднага след разгрома на тюркската армия, Византия и България сключват съюзен договор. Опирайки се на този договор, византийците си възвръщат града и пристанището Херсон, а българите завладяват целия Крим и ус­тановяват в крайбрежния град Фанагория столицата на държава­та. Изборът на Фанагория за столица също не е случаен. По море разстоянието до Константинопол е само 48 часа и Кубрат е могъл сравнително бързо за онези времена да координира действия с византийския император.

Но за да изпълни функцията си на заслон за Византия от на­падения от север, граница на Днепър очевидно не върши работа. Върши работа граница по долното течение на Дунав - поне от Же­лезни врата до делтата на Дунав.

Кой владее териториите на север от Дунав по линията от Же­лезни врата до Делтата? Византия, както е добре известно, изграж­да граничната си отбрана на южния бряг на Дунав. Аварският хага-нат, чиято територия е в днешните равнини на Унгария, има за из­точна граница билото на планинската верига на Карпатите. Изли­за, че територията на днешно Влашко, на Молдова и южната част на деснобрежна Украйна е ничия земя. Славянското й население от предхождащите векове между 600-630 г. се е прехвърлило вече на юг от Дунава и се е пръснало от Мизия до Пелопонес и от Причер-номорска Тракия до Босна, че и по на запад. И да са останали славя­ни във Влашко и в Молдова, те вероятно са били твърде малоброй­ни и неорганизирани. Не съществуват следователно политически и военни пречки кан Кубрат да заеме (даже от Византия идва и сти­мул) Влашко, Молдова и южната част на деснобрежна Украйна. Де­мографски ресурс за това българският народ по негово време има хазарският хаган Йосиф пише, че българите са по-многобройни от песъчинките на плажовете край морския бряг.

Дали данните на археологията потвърждават горната теза? Румънските археолози, копаещи селища и некрополи от този пе­риод, публикувайки материалите (грънци, накити, оръжие), твърдят, че те принадлежат на неизвестен народ, наричайки култура-' та му съобразно практиката в световната наука при такива случаи „култура Дриду" по името на първото разкопано селище на всяка култура с неизвестен етнически носител. При частни разговори по време на конгреси и симпозиуми румънските колеги се хилят: „Каква култура Дриду, това са прабългари. Но нали разбирате..." Действително и грънците, и накитите, и оръжието, и коланните токи, и руническите знаци по камъните са си същите, каквито на­мират българските археолози в Плиска и в цяла Североизточна България в селища и некрополи след 681 г. Това е най-сигурното доказателство, че около 635 година, когато окончателно се справя със Западнотюркския хаганат, Кубрат заема и цялата територия на север от долното течение на Дунав, т.е. днешното Влашко, Мол­дова и Украйна на запад от Днепър. Само тогава е бил възможен съюзният договор с Византия и сключеният малко по-късно дого­вор за търговия. Как бихме могли да помогнем на Византия, а и да търгуваме с нея, ако нямаме обща, и то дълга граница. Създа­телите на мита, с който се занимаваме, не са усетили дори, че си противоречат. Когато пишат за границите на Аспарухова Бълга­рия в 681 г., те казват: билото на Стара планина, на изток Черно море и Днепър, на север билото на Карпатите. Границата на Кар­патите е вярна, но кога Аспарух е превзел тези територии? Нали катунът му в 680 г. се е сврял в блатата край делтата на Дунав и в 681 г. целият се е прехвърлил на южния бряг на реката, за да воюва с византийците и за да усвоява Мизия. Кога този малоброен катун е намерил време в тази тежка война да отдели контингенти да завладяват Влашко, Молдова, че и Южна Украйна?

Нека не се заблуждаваме. Държавата, основана от Кубрат, неслучайно е наречена, и то от враждебно настроени византийс­ки хронисти - Велика България. Границите й наистина достигат на юг до Кавказ, на изток до Волга, а на запад не до Днепър, а до Карпатите.

При тези обстоятелства е ясно какво се е случило при войната с хазарите. Идващите от съвременен Дагестан хазарски войски не унищожават българската държава, а я разсичат на две. Хазарите завладяват само териториите в южната част на страната. Области­те в Поволжието губят пряка териториална връзка със западната част на държавата и заживяват самостоятелен държавен живот под името България. На рубежа на река Днепър кан Кубрат успява да нанесе поражение на хазарите и да спре инвазията им. Той не е погребан във Фанагория (превзета от хазарите), както ви показваха във филма „Хан Аспарух", а край Полтава, където се е оттеглил под хазарския натиск. Но пищното му погребение показва, че той е починал в спокойна обстановка след победно сражение, обезсилило завинаги хазарите. За контранастъпление обаче и възвръщане на загубените територии и българите не са имали сили. Днепър наис­тина е станал граница, но източна, на българската държава, обхва­щаща западните области до хазарската война, управлявана все още от Кубрат, а след смъртта му - от престолонаследника Аспарух.

Тази държава също не е малка. Тя е обхващала по-голямата част от днешна Румъния, цялата днешна Молдова и Украйна поне до Полтава. Обитавана е била от многобройно българско населе­ние (припомням думите на хазарския хаган Йосиф), разполагала е с отлично уредена администрация и - което е най-важно в онези времена - прекрасна боеспособна армия от 50-60 000 конни бой­ци. Тази държава наистина до 680 г. е била заслон за Византия от север, но е могла да бъде и страшна заплаха за всяка друга държа­ва, включително и Византия. Ето защо в 680 г. нахлуването на бъл­гарите на юг от Дунава и ясно демонстрираното им намерение да присъединят към държавата си Мизия кара император Констан­тин IV Погонат да вдигне и да изпрати на бойното поле цялата си армия и флот и лично да ги възглави.

Разбира се, остава малко встрани от темата въпросът, защо кан Аспарух е решил да наруши 48-годишните мирни дружески и съюз­ни отношения с Византия. Византийските хронисти не пишат нищо по въпроса и дори това е доказателство за вина, т.е. в един момент вече при управлението на българската държава от Аспарух Визан­тия да е отказала да изпълнява свои ангажименти по съюзния дого­вор. Какви са били византийските задължения по договора, не зна­ем. Обстоятелството, че кан Аспарух премества столицата на Бълга­рия в новозавладяната област, ме кара да мисля, че инициативата може и да е българска. Въпреки огромната територия на България между 665-680 г., кан Аспарух и управляващият аристократичен елит си е давал ясна сметка, че това е територия, лежаща на т.нар. „Път на народите, идващи от Азия", и държавата ще бъде периодично ата­кувана от тези народи, с чиито полудиви вождове трудно могат да се постигнат трайни споразумения и да се разчита на лоялност и ко­ректност при изпълнението им. Освен това територията на. държа­вата след хазарската война е била съставена само от равнини, труд­но отбраняеми от степни конни народи, дори със силната българска армия. В равнините няма освен това камък за строеж на градове и крепости, липсва желязна руда за добив на метал за оръжие и земе­делски сечива, липсват и гори. „Остатъчна" България въпреки огром­ната си територия и население, навярно, е била сметната за неперс­пективно място за живот и прогресивно развитие. Затова, изглежда, Аспарух е решил да завладее Мизия, като изостави поне крайните северни територии (деснобрежна Украйна), и да прехвърли населе­нието й в новозавладяната област. С граници билата на Карпатите и Стара планина (съединяващи се в района на Железни врата и труднопреодолимия Днепър) кан Аспарух е решавал геополитическия проблем на българския народ за векове напред. В тази територия на държавата вече е имало всичко необходимо. И естествени крепости, като граничните планини Карпати и Балкана (които дават и камък за строежи на градове, и крепости, и дървен материал, и руди за ме­тал), и плодородни равнини за земеделие и скотовъдство. Неудобст­вото да имаш за вечен враг Византия не е било чак толкова голямо. Първо, кан Аспарух е знаел, че огромна част от военния й ресурс е зает във войни със сериозни противници на юг (перси и араби), и второ - с Византия, като добре уредена държава, друга добре уреде­на и цивилизована държава, като България, винаги е могла да се споразумее, разчитайки на лоялно и коректно изпълнение на дого­ворите. Един друг малък мит в представите ни за отношенията с Византия е, че те са низ от безконечни войни. В преобладаващата част от времето на съществуването на Средновековна България страната ни е в мир с южната си съседка. В мир минават годините от 681 до 708 г., от 708 до 760 г., от 792 до 807 г., от 814 до 837 г., от 852 до 894 г., от 927 до 971 г. и т.н. А и военните действия, особено след приемането на християнството, първо, траят 20-30 дни и се изразя­ват в поход на цели армии на двете страни една срещу друга, тър­сещи генерално сражение, при което победителят получава Тракия по незабавен мирен договор. А и войните се хуманизират, тъй като християнската религия забранява да се вземат или убиват пленни­ци, да се избива мирно население и да се рушат селищата му. Дейс­твията на Василий Българоубиец и Калоян Ромеоубиец са по-скоро изключение, отколкото правило.

В постигането на прекрасна от гледна точка на геополитиката територия за държавата България се състои огромната исто­рическа заслуга на кан Аспарух. Но не и в създаването на държа­вата България в 681 г. Това е заслуга на кан Кубрат, свършил това велико дело в 632 г. от Христа.

МИТЪТ ЗА РОЛЯТА НА ПРАБЪЛГАРИ, СЛАВЯНИ И ТРАКИ В ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И НАРОДНОСТ

Едни от най-устойчивите митове в българската история е този за ролята на българите (разбирай прабългарите), славяните и траки­те в образуването на българската държава и народност. Този мит е типичен случай за действието на политическата конюнктура. За­това постановките на мита са в циклично развитие. В зависимост от политическата конюнктура, която се намесва по въпроса в 30-те години на XX век и действа определящо някъде до началото на 70-те години (и отново след 1989 г.), първенстваща роля в двата процеса (образуването на държавата и народността) имат ту пра­българите, ту славяните. В началото на 70-те години на XX век в народообразувателния процес бяха намесени и траките. Дори в солидни академични трудове бе заявено, че българската народ­ност е формирана в УП-1Х век от три равностойни етнически ком­понента - траки, славяни и прабългари.

Най-лесна за демитологизиране е тезата за тракийския ком­понент в българската народност. Траките са наистина огромен на­род, заемащ в първото хилядолетие преди новата ера земите на днешна България, Македония, Влашко, Южна Украйна, Европейс­ка (а и част от Малоазиатска) Турция, Беломорска Тракия. Разде­лен е обаче на многобройни племена, които никога не са обедине­ни в една държава. Най-голямото тракийско държавно обедине­ние - Одриското царство, формирано около 480 г. пр. Хр., се разпа­да само след няколко десетки години. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр. Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политичес­ките, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море. Гърцизацията се усилва в елинистическата епоха (Ш-1 в. пр. Хр.), когато в днешните български земи (особено на юг от Балкана) се заселват хиляди гърци, някои насила доведени от филип II Македонски като заселници (във филипопол), други търсе­щи работа и възможности за професионална изява. Между втората половина на I в. пр. Хр. и първата половина на I в. сл. Хр. траките в днешните българ­ски земи са покорени от римля­ните, но в края на този период са обявени за пълноправни рим­ски граждани. В тракийските зе­ми са настанени на юг от Балка­на хиляди заселници от елинизираните земи на Близкия из­ток, а на север от Балкана - рим­ски колонисти. От хилядите от-

крити надписи (предимно на гръцки език на юг от Балкана и на латински на север от билото му) става ясно, че елинизацията и романизацията на траките е успешно завършил процес още в края на II век сл. Хр. По-важно обаче е другото - населението в тази епоха в българските земи е съставено от лоялни граждани на Рим­ската империя. Християнизацията му, която тече от средата на I в. сл. Хр., в 330 г. обхваща всички по силата на декрета на импера­тор Константин в 330 г., обявяващ християнството за държавна религия на империята. Християнството в IV век ликвидира окончателно всички културни и етнически различия и в края на периода елинизираното и романизирано население на земите има единно етническо съзнание - римляни (ромеи), граждани на Рим­ската империя.    

Какво се случва с това население в столетията до заселване­то на днешните ни земи от славяни и българи в VII век. Не тече ли поне солиден процент от все пак тракийската му по произход кръв във вените ни? Десетки антични автори, съвременници на събитията ни, описват една за съжаление тъжна картина, в коя­то нямаме никакви основания да се съмняваме, че не е вярна или поне пресилена. От средата на III век върху балканските владе­ния на Римската империя се изсипват вълните на нападенията на т.нар. варвари. Започнало е т.нар. Велико преселение на наро­дите. Първите нападатели на земите ни са готите. Нападенията са с цел грабеж на богатото селско и градско население на плодо­родните земи на Влахия, Мизия и Тракия. Нападенията се извър­шват по един модел: населението се избива, имуществото му, хра­ните и добитъкът се заграбват, а селищата се опожаряват. Римс­ките власти са безсилни да се справят с готите, а и с други по-малки варварски народи, и през 275 г. са принудени да изоставят Влахия, изселвайки романизираното й население в Мизия и Тра­кия. Дунав се превръща в граница на империята, но нито широ­ката река, нито изградената по брега гъста мрежа от крепости успява да спре нападателите. В 387 г. заселените в Мизия като федерати готи се вдигат на въстание и успяват край Одрин да разбият и унищожат цялата армия на Източната Римска импе­рия, заедно с лично командващия я император Валент. Готите стават за две години пълни господари на Балканския полуостров и според съобщенията на съвременните хронисти разграбили и унищожили всички селища в българските земи, „включително и най-скритите в планините, водени от пленници или роби".

Очевидно, и да е оцелял някой и друг трак до 387-389 г. (макар и романизиран или елинизиран), в тези две години или е намерил смъртта си, или е бил принуден да избяга далече на юг - в неп­ревзетите Солун, Константинопол, островите в Егейския архи­пелаг или Анадола. Готите в крайна сметка са прогонени от Бал­каните (между другото с помощта и на наети на византийска служба български конни отряди), но българските земи се засел­ват вече от различно по произход ромейско население - малоа-зиатци, хора от Близкия изток, бягащи от още по-жестоко стра­дащия от варварски нападения Италиански полуостров, варвари-федерати. На свой ред и това население е пометено от хунс-ката инвазия. След хуните Балканите са разтърсени от нападе­нията на аварите, които стигат до стените на Константинопол и Солун и на няколко пъти се опитват безуспешно да го превземат. В нападенията на аварите участват и българи, и славяни, като групи от тях започват да усядат и да се заселват в различни реги­они на полуострова. Да вярваме, че в тези нападения между сре­дата на III и средата на VII век в българските земи са оцелели значими групи тракийско население (макар и елинизирано или романизирано), толкова големи, че да имат величината на рав­ностоен трети контингент в процеса на образуването на българ­ската народност, е повече от смешно и наивно. Тук искам да от­бележа твърдението на някои византийски хронисти, че в на­вечерието на славянското заселване на Балканите в първата по­ловина на VII век Тракия е напълно опустяла и равнините й са обрасли с тръни и храсти. Това сведение неслучайно съвпада с мнението на автора на български апокрифен летопис от XI век, според който, когато славяните и българите навлезли в Мизия, заварили територията от 130 години опразнена от елини. Това сведение е интересно и с факта, че средновековните българи са смятали местното население за гръцко.

Защо тогава в 70-те години на XX век се роди митът за траки­те като трети компонент в процеса на образуването на българска­та народност в УП-1Х век? Огромният брой тракийски съкрови­ща, принадлежали на тракийски аристократи, открити в земите ни през втората половина на XX век, и успехът на уредените из­ложби на тракийското злато в световните столици в началото на 70-те години подмамиха някои български политици от кръга на Людмила Живкова да обявят българите и България за носители на наследството им - от културата до кръвта. До известна степен сработи според мен и някакъв компенсаторен механизъм. След две десетилетия на политика на национален нихилизъм и криво­разбран пролетарски интернационализъм по-младото поколение комунистически ръководители люшна махалото в обратна посо­ка. Завръщането към патриотизма доведе до сериозни усилия в разкриването и изучаването на културно-историческото наследс­тво в българските земи, съпроводено обаче и с деформации на научната истина по някои дискусионни въпроси. И един от тях бе митът за съществената роля на траките във формирането на бъл­гарския народ, култура и дори народопсихология.

Съществуващите източници (средновековни чужди и българ­ски хроники, истории, житийни разкази и други документи) убе­дително свидетелстват, че роля и участие в създаването на дър­жавата и българската народност имат в УП-1Х век два народа -българите (прабългарите) и славяните.

Как точно българите (прабългарите) участват в създаване­то на българската, т.е. на собствената си държава, стана ясно в пред­ходната глава. Но не се шегувам, имаше в края на 40-те и през 50-те години на XX век „научни" студии с такива заглавия: „Роля и значение на прабългарите при образуването на българската дър­жава." Съгласете се, че това звучи горе-долу като „роля и значение на майката при раждането на детето й", като, разбира се, се търси под вола теле, за да се омаловажи максимално тази роля и се до­каже, че майка е съседката.

Но за съжаление имаше такива времена. Мястото и значението на двата етноса при образуването и функционирането на българската държава и в процеса на образуването на единна българска народност в границите на българската държава срав­нително точно бяха определени от историците ни в началото на XX век, когато се раждаше и академичната българска историогра­фия. Включително и в първия цялостен корпус по средновековна българска история на проф. В. Златарски. Но през 30-те години на XX век започнаха първите деформации на историческата истина за двата процеса, родили митологеми. Тези митологеми за чест на българската академична наука не произлязоха от редиците на во­дещите учени-историци. Тези митове бяха рожба на исторически публицисти, следващи като ветропоказатели повеите на поли­тическата конюнктура.

А политическата конюнктура през 30-те години на XX век бе­ше следната. През 1933 г. в Германия дойде на власт Националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, която бързо установи еднолична диктатура. Хитлер бързо започна да превръща Герма­ния във велика политическа и военна сила. Германия на Хитлер заяви без сянка от колебание, че ще се бори за премахването на Версайската система от договори, маркиращи ситуацията в Евро­па и в света след Първата световна война, и до началото на Втора­та световна война отбеляза ред успехи в това направление - въз­върна си областта Саар, Судетска област, направи Чехия свой про­текторат, анексира Австрия. Определени политически кръгове в България (които бяха на власт или близки до властта) с възторг наблюдаваха успехите на Адолф Хитлер, симпатизираха му, ста­раеха се страната да установи съюзнически отношения с нацистка Германия и в края на краищата успяха -на 2 март 1941 г. България се присъедини към Оста - военнополитическия съюз Рим-Берлин-Токио. Тези български политици смятаха (може би искрено), че чрез победата на този военнополитически съюз в назряващия нов све­товен военен конфликт България ще реши проблемите си, поро­дени от същата тази Версайска система от договори. На първо мяс­то, разбира се, възвръщане на загубените територии - Македо­ния, Беломорска Тракия, Добруджа, ограниченията във въоръже­нията и числеността на армията, репарациите и т.н.

Но какво общо имат с всичко това славяните от УП-ГХ век, ще се запитат читателите, особено по-младите. Работата е в това, че водеща страна в Оста бе Германия, а Германия се управляваше от Адолф Хитлер. А той управляваше Германия с идеите на нацио­налсоциализма, а идеите на националсоциализма бяха създадени и изложени пак от Адолф Хитлер в книгата му - библия на нацио­нализма - „Моята борба" (Майн Кампф). Според тези идеи, осно­вополагащи „Новия ред", който трябва да се установи на Земята, човешките раси се делят на пълноценни и непълноценни. Всъщ­ност пълноценна според Хитлер бе само една раса - арийската, към която спадаха германците и някой и друг скандинавец. Оста­налите раси бяха непълноценни и между най-непълноценните бе славянската. Тя трябваше да служи за „тор на немската нация" (ци­тат от „Моята борба" - б.а.).

Българските политици, ратуващи за военнополитически съ­юз с Германия на Хитлер, се сетиха, че малко трудно ще обяснят на българския народ необходимостта от съюз с тази Германия при положение, че славяните имат сериозно участие в създаването на българската държава и българския народ и че той продължава да се смята за част от съвременната славянска общност. Затова гру­па угодливи историци (най-посредствените) и исторически пуб­лицисти се напънаха да доказват, че славяните, „един народ с при­митивна култура", нямат нищо общо нито с образуването и функ­ционирането на българската средновековна държава, нито с фор­мирането на единната българска народност. Прабългарите бяха „все и вся". Славяните в най-добрия случай бяха „тестото, от кое­то прабългарската мая" забърка българската държава и народност. След 9 септември България пък стана съюзник за 45 години на СССР формално това бе една многонационална държава на една идеология (комунизма), но на практика постепенно (особе­но в годините на Втората световна война) тя се превърна в рус­ка, т.е. славянска империя. Една от тезите на националсоциализ­ма, използвана като доказателство за расовата непълноценност на славяните, бе фактът, че в Ранното Средновековие славянски­ят елит никъде не успява да формира сам силна държава. В Чехия държавата създава франкският (германският) търговец Само, в Русия - шведското племе роси, в България - българите (прабъл­гарите). Поради това управляващата в България партия - БКП, даде инструкция ролята на прабългарите в създаването на дър­жавата и народа, който и тогава, и днес носеше името им, да бъ­де сведено до минимум. Тъй като страната, както и в 30-те годи­ни, се управляваше по тоталитарен начин, намериха се истори­ци (отново най-посредствените), исторически публицисти и ав­тори на учебници, които ни убеждаваха, че когато българите на Аспарух дошли тук, вече имало формирана държава (на седем славянски племена в Мизия), че Аспарух и дружината му били наети като най-обикновени наемници за една война с Византия, а те след победата взели, че узурпирали властта в държавата. Но нямало страшно - прабългарите били само 10 000 души и бързо били претопени в славянското море. Академик Державин отиде най-далече, като заяви, че Аспаруховата дружина била пославянчена още преди да премине Дунава. Тези, които все пак няма­ха този смел поглед върху нещата и признаваха, че прабългари­те нещо не мязат на славяни, пишеха, че освен че са десетина хиляди, прабългарите са номади, т.е. народ с примитивна култу­ра, който, ще-не ще, бързо възприел (за да живее, естествено, по-добре) по-високата славянска култура. В какво се състоеше по-високата славянска култура в УП-1Х век, авторите не обясняваха, тъй като в цялото пространство, в което живееха славяни (от Одер до Волга), археолозите, включително и съветските, не бяха отк­рили нещо по-високо от сламена колиба. А най-често откриваха землянки. Ах, тези землянки - масовото славянско жилище в та­зи епоха. Те бяха един малък ужас за тогавашните археолози, ко­ито трябваше да доказват висока славянска култура. Дълбали са ги нашите прадеди дори в средата на почти оцелели тухлени или каменни сгради в завладените римо-византийски градове, на ко­ито е изгорял само покривът. А те, вместо да го поправят, си копат землянката и си светят с борина, вместо да използват най-простия по-висш цивилизационен белег, търкалящ се наоколо в десетки екземпляри - римската глинена лампа.

На този мит за ниското цивилизационно равнище на прабъл­гарите ужасно пречеха монументалните развалини на Плиска, Прес­лав, Дръстьр и други ранносредновековни български градове. С тях, въпреки сериозните усилия, не бяха успели да се справят, и то за 500 години, дори стотиците турски варници, работещи сред въп­росните градове. Как така примитивен номадски народ ще строи огромни градове (Плиска е на 23 квадратни километра площ, Прес­лав - на 7 квадратни километра) и огромни сгради в тях от добре оформени каменни квадри с тегло от стотици килограми.

Е, конюнктурщиците в историята намериха решение и на този проблем. Един негодник (проф. Крънжалов) обяви старите ни столи­ци за римски градове, в които българите се настанили наготово. Друг негодник (проф. Всеволод Николаев) обяви Мадарския конник за па­метник на цар Дарий Хистасп, изсечен в VI в. пр. Хр. при похода му срещу скитите. Нищо че походът му е бил по брега на Черно море и че на паметника се е подписал кан Тервел. Трети негодник пък обяви Мадарския релеф за Тракийски конник. По патриот излезе човекът-нали все пак и на траките сме някакви потомци.

За нравите на тази епоха ни разказваше в студентските ми го­дини един от моите професори, който е бил студент именно в тази епоха. „На лятната практика - казваше той - през деня копаехме край Плиска славянски землянки. Копаехме освен обикновения четириъгълник, каквито са били землянките, и прилепени към тях още няколко четириъгълника - хол, спални, кухни, трапезария, дет­ска стая. Макар и в землянки, славянската жилищна култура тряб­вате да бъде на високо ниво. А вечер търчахме до римския град край с. Войвода (на 8 км от Плиска - б.а.), пълнехме торби с римска керамика и я пръскахме из Плиска. За да я намерят на сутринта професорът и асистентите му и да я публикуват като доказателство за римския произход на първата българска столица. Веднъж обаче написахме на доста правилен латински върху цяла римска кера­мична плоча, че дворецът на Омуртаг е построен от първи римски домостроителен комбинат с директор Октавиан Август и партиен секретар Марк Аврелий, и ни изгониха от разкопките. Искаха и да ни изключват от СУ, но професорите Косев и Бурмов ни спасиха. Даже ни писаха шест по латински, без да ни изпитват."

Тази галимация и съответно постановките на мита постепен­но бяха отстранени от публичното пространство в началото на 60-те до началото на 70-те години на XX век. Причините бяха най-малко две - отслабване на съветския натиск върху българската историческа наука и еволюцията на висшето ръководство на Бъл­гарската комунистическа партия от краен нихилизъм към исто­рическото минало до един своеобразен комунистически патрио­тизъм. Тези два факта позволиха както историческата наука, така и историческата публицистика да станат по-обективни. Именно обективни - за разлика от колегите си в Скопие или Букурещ, уп­равляващите в България комунисти нямаха нужда да принужда­ват историците да „създават история", а само да я изследват обек­тивно, въз основа на научен анализ на изворната информация. Ис­торията на България и българите е достатъчно древна и велика, за да се „подгрява" и „обогатява" с измислици и митове.

Изцепките и в двете противопоставени деформационни линии на мита за ролята и значението на славяни и българи в първите два века на българската държава неочаквано придобиха нова сила и пуб­личност в годините на демокрация и свобода на словото и печата след 1989 г., като по-гласовити са привържениците на мита, че пра­българите са „все и вся". Тук нещата са стигнали до пароксизъм. Спо­ред някои автори българите са създатели на всички древни цивили­зации - Шумер, Акад, Египет... Някои дори ги смятат за посланици на извънземен разум с особена мисия на Земята. Каква точно, тук мненията се разделят - от „замразени" бойци, които да спасят при нужда планетата от гибел, до мисионери, които трябва да наливат ум, разум и култура в тъпите глави на автохтонните обитатели на планетата. Като гледам как ние самите се управляваме, май е по-вероятно първото мнение. Въобще от Усури до Мисури тези автори виждат само кутригури. Излишно е да казвам, че повечето от тези автори са възторжени неспециалисти в историята, а единственият с научна степен и звание е стар пациент на едно медицинско учрежде­ние, разположено на 4-и километър от София в посока Пловдив.

Каква е наистина ролята на славяните в двата процеса - дър­жавно- и народообразувателния. За да я уточним, трябва да за­почнем отначало. Според изследванията на учени от всички стра­ни, които са се занимавали с тях, те са народ от индоевропейската раса. Към тази раса спадат германците, иранците, келтите, индий­ците. Прародината на тази раса е Централна Европа и появата й датира от IV хил. пр. Хр. В третото хилядолетие пр. Хр. започва разселването на иранците и индийците към днешните им место-живелища. Славяните, заемащи територията от Одер до Двина, също в резултат на демографския прираст, се разселват на изток, достигайки в I хил. пр. Хр. до река Ока в днешна Русия.

Славяните - и поради географските особености на прароди-ната си (студени блатисти равнини и гъсти гори), и поради отда­лечеността си от напредналите в технологично отношение среди­земноморски цивилизации (Гърция и Рим), до началото на I в. сл. Хр. са на доста ниско цивилизационно равнище. Това, разбира се, няма нищо общо с расовите особености. Те са от същата раса, от която са и германците, и българите. Живеят в землянки и сламе­ни колиби в малки села, прехранват се със скотовъдство, лов, ри­болов, пчеларство и примитивно земеделие. Организацията на об­ществото е на родове, обединяващи се племена.

В края на I в. сл. Хр. античните автори, като Тацит и Плиний, най-сетне ги забелязват, тъй като славянски родове в процеса на разселването на юг се приближават до границите на Римската им­перия, заемайки земи в днешна Чехия, Словакия, Унгария, Тран­силвания, Молдова, Централна и Южна Украйна. Търговските кон­такти с Рим стимулират производството, но в областта на техно­логиите напредъкът засяга главно въоръжението. Това е доста­тъчно за славянските вождове и младите мъже, за които грабежът в богатите римски села и градчета е далеч по-доходоносен и оси­гуряващ лесно препитание на семействата им, отколкото изнурителното чоплене на студените средноевропейски равнини.

В III-IV век славянски дружини участват, кога доброволно, кога насила, в нападенията на готите в източната част на Римската им­перия, т.е. в балканските й владения. В V век те ще правят това заедно с аварите и хуните. Впрочем още в IV век славяните ще преминат Карпатите и ще заселят плътно влашките и молдовски-те равнини. Оттук нататък, с оглед историята на българските зе­ми, ще разгледаме действията именно на тази славянска група. Изглежда, че е била достатъчно силна и многобройна, след като формираният и доста силен Аварски хаганат в Панония (днешна Унгария) не успява да ги подчини и границата му с тази славянски група минава по билото на Карпатите.

През целия VI век тази самостоятелна славянска група през година-две напада византийските владения на юг от Дунава. Това са страшни и унищожителни нападения. Прадедите ни по тази ли­ния хич не са били онези мирни, кротки хора, както ги рисува ро­мантичната историография. Населението на опустошаваните об­ласти се избива, движимото му имущество се отнася като плячка, а недвижимото се гори и разрушава. Въпреки че нямат никакво пред­пазно въоръжение (шлемове, ризници, наколенници) и конница, пе­хотните славянски отряди, въоръжени само с меч, две къси копия и примитивен дървен щит, храбро се хвърлят в бой с византийските войски, облечени само с ризи, а понякога и голи до кръста. Заслу­жава да се отбележи, че дакийските славяни (Дакия - античното име на Влашко) почти всяко нападение в VI век осъществяват заедно с българите, които навярно им компенсират липсата на конница.

Още в средата на VI век славяните се научават да превземат кре­пости. Към края на века непревзети на Балканите остават само Кон­стантинопол и Солун, които славяните на няколко пъти (особено пос­ледния град) безуспешно се опитват да превземат, макар че за целта усилията си обединяват няколко славянски племена. Липсата на трай­ни славянски племенни съюзи, които евентуално биха могли да пре­раснат в държави, е слабост, забелязана от византийските историци. В „Стратегикона" (учебник за армейски офицери) с авторство, при­писвано на император Маврикий, е записано: „Те (князете на отдел­ните племена - б.а.) или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, някой веднага го нарушава, като противниците враж­дуват до смърт и никой не иска да отстъпи другиму."

Последният опит на Византия да задържи славяните на ду­навската граница бил през 602 г. Неуспехът му и започналата теж­ка война с Персия, продължила до 627 г., оголила от византийска войска Балканите и те станали лесна плячка за славяните. Но този път славяните нямали намерение да се оттеглят, а да се заселят на полуострова. Само за десетина години почти цялото славянско на­селение от Дакия (Влашко) се прехвърлило на юг от Дунав, зае­майки пространството от Дунав до Пелопонес включително.

Славянското заселване обаче едва ли е било равномерно по цялата територия на Балканския полуостров. Македонският архе­олог Микулчич в издадения си в края на XX век обобщаващ труд върху разкопките в 538 укрепени селища в Македония установя­ва, че липсват следи както от старите византийски поселници в тях, така и следи от славянско населване в тях между У1-УП век. Микулчич предполага, че „високите студени полета и голи плани­ни на Вардарска Македония не са били атрактивни за славяните и те се заселили на юг - в облъхваните с топлина полета край Солун, Тесалийската и Атическата равнина и Пелопонес". Редички са и славянските поселения в Мизия и Тракия.

Очевидно е, че главният мотив за дакийските славяни да на­пускат севернодунавските равнини е да търсят по-благоприятни като климат земи (с по-малко продължителна и по-топла зима) и съответно по-плодородна за земеделие земя. Демографският ре­сурс на днешната Влашка равнина едва ли е бил достатъчен, за да насели плътно цялата южнодунавска част на Балканския полуост­ров, а само най-"атрактивната" й южна част. Но несъмнено в след­ващите десетилетия и едно-две столетия демографският прираст е тласкал излишъка от хора да заселват и по-малко „атрактивни­те" места - високите полета и планините.

След края на персийската война (627 г.) Византия прави ус­пешни опити да възвърне контрола над загубените земи, или ако трябва да бъда съвсем точен, да установи контрол над новото сла­вянско население. И успява доста бързо да върне границата си от­ново на Дунав и да направи славяните поданно население със ста­тут на федерати в Мизия и Македония. В Тракия властта на Визан­тия пък към 650 г. е била пълна.

Причините за византийския успех са няколко. Първо, съз­дадената през 632 г. българска държава е обхванала в границите си Влашко, където славянското население е било силно разреде­но след преселението на юг от Дунав в 602-612 г. Съюзът на Ви­зантия и България от 635 г. спрял притока на нови славянски на­падатели от север, а славяните на юг лишил от някога съюзната българска конница. С дървените си щитчета, мечове и къси ко­пия славянските пехотни дружини нямали никакви шансове за успех срещу елитните византийски части. Все пак поне в отда­лечените райони (като Мизия и Македония) Византия запазила формалната независимост на „славиниите" (славянските княжес­тва), като срещу правото да живеят на имперска територия е трябвало да плащат данъци и да поемат определени военни за­дължения - рекрути за армията, охрана на граници, проходи и т.н. Византийската власт в тези земи е била само маркирана от няколко големи укрепени градове по бреговете на Дунав и Черно море - Одесос (Варна), Томи (Констанца), Дуросторум (Силис­тра) и няколко по-малки крепости по границата и главните пътища към Константинопол и Солун.

От сведенията на византийските хронисти, описващи война­та между България и Византия в 680-681 г., става ясно, че в Мизия са живели осем славянски племена. Седем от тях са били обедине­ни в политически съюз. Знаем само името на племето, което не е влизало в съюза - севери. Напоследък бяха изказани мнения, че северите не са славянско племе, а прабългарско, заселено тук през VI - началото на VII век. Изказано бе и мнение, че северите са готи, останали тук още от заселването им по българските земи в IV век. Като се има предвид огромното доверие, което оказва кан Аспа­рух на северите, заселвайки ги в полетата и хълмовете на Източна ; Стара планина и предавайки им за охрана проходите по най-крат­ките и преки пътища между българската и византийската столи­ци, може да се приеме, че северите са прабългари. А ако са славя­ни (един техен княз в VIII век се е наричал Славун), несъмнено те са участвали във войната от 680-681 г. на българска страна - само това би оправдало огромното доверие, оказано им от български­те държавни власти.

Няма сведение в средновековните хроники дали Съюзът на „Седемте славянски племена" е участвал във войната през 680-681 г. и на чия страна. Мълчанието на изворите подсказва, че те­зи славянски племена най-вероятно са останали неутрални в гран­диозния военен конфликт. Затова пък със сигурност знаем какво се е случило с тях след подписването на мирния договор. Според византийските автори, те били поставени от кан Аспарух „юпо пактон онтас".

Неслучайно не преведох гръцкия израз. Върху възможния му превод българските историци са изписали тонове мастило в XIX и XX век. Работата е в това, че възможните преводи са два: „под дого­вор" и „под данък". Но двата възможни превода означават и два   различни статута на това славянско население. Първият, че запазват статута си на федерати, само че вече не във Византия, а в България. А вторият означава, че се превръщат в най-обикновени поданици на българската държава със статут, който имат всички българи.

Като имам предвид последвалите събития съобразно този  „юпо пактон онтас", ми се струва, че споровете са били излишни. Седемте славянски племена е трябвало да напуснат териториите, в които живеели, и да заемат земите по границата с аварите, т.е. долното течение на река Тимок и Влашката равнина в подножие­то на Карпатите, т.е. голяма част от племената е трябвало да се заселят в опразнената до голяма степен от прабългарите земя на север от Дунав. Отбраната на земите покрай границата с Визан­тия (по-опасният противник в сравнение с Аварския хаганат) пра­българите решили да поемат сами. Впрочем те това ще правят и при завладяването и на териториите на юг от Балкана.

Договорът със „Седемте славянски племена" изглежда на пръв поглед неравноправен и е по-скоро диктат на българската власт над славяните в Мизия. И дори да е смятан за такъв първоначал­но от славяните, благоприятните последствия на договора с бъл­гарската власт е бил почувстван още в следващите години. Славя­ните в Мизия, макар и федерати на Византия, често ставали жерт­ва на аварски нападения, без да получат ефикасна помощ от ред­ките византийски гарнизони. А и византийските власти не им про­щавали, когато ставало дума за военни рекрути или плащане на данъци. В българската държава данъците били малки (една кри-на жито, едно повесмо вълна и една амфора с вино), а изключител­но държащата на престижа си държава пращала конните си кор­пуси за броени дни във всяка точка на нарушение на границата на държавата, които пропилявали на секундата нахлулия, независимо кои живеят в засегнатата от нападение област. Респектиращата мощ на Българската армия още в края на VII в. отказала Аварския хаганат от всякаква мисъл за война с България. Между 681 и 799 г. (годината, когато Аварският хаганат е унищожен от съвместните действия на франкската империя и България) не е отбелязано ни­то едно нападение на аварите в българска територия, т.е. в тери­ториите, където са били преместени федерираните с България се­дем славянски племена. Въпреки честите войни с Византия, пак от 681 г. до 1001 г. в тази част на Мизия и Влахия, дадена на славя­ните от седемте племена, не е проникнал и един византийски вой­ник, освен като пленник.

Читателят едва ли си има представа какво означава за сред­новековните хора, чиито поселения и стопанство през 4-5 годи­ни стават жертва на войни, вътрешни политически или религи­озни междуособици, да живеят 320 години в пълно спокойствие. Да ореш и сееш нивите си, без да се страхуваш, че друг ще откъс­не и прибере реколтата или ще я опожари. Да отглеждаш доби­тък, без да се боиш, че диво степно племе ще ги заграби. Да гледаш жена и рояк деца, без да се въртиш в леглото и да сънуваш, че вражески войници на другия ден ги избиват или отвличат в робство. Само след двадесет години, сигурен съм, привържени­ците на съюза с българите сред славяните са били вече към сто процента. Този факт и обяснява защо премахването на статута на федерати и разделянето на териториите на славяните в Ми­зия и Влахия на административни области, управлявани от пря­ко назначени от Плиска управители, извършено от кан Омуртаг, не е предизвикало смутове и бунтове, а е посрещнато с безраз­личие и може би с одобрение, тъй като е премахвало произвола на славянските князе и е изравнявало по права и задължения сла­вяните с останалите българи. Против акта на кан Омуртаг, как­то е известно от франкския летописец Айнхард, се е обявил само князът на тимочаните, но бързо е бил отстранен. 

С присъединяването на нови области, населени напълно или отчасти със славяни в първата половина на IX век (Тракия, Родо­пите, Македония, Поморавието, Белградска и Браничевска област, Панония) българската власт е нямала и тези проблеми, тъй като племенната организация на населяващите тези области славяни до голяма степен е била ликвидирана или ограничена и Плиска е могла спокойно да ги раздели на административни окръзи, чиито граници не са съвпадали с границите на съответните племена. Про­тести едва ли е имало, тъй като, както личи от един византийски висш чиновник, автор на „Записките на Готския Топарх", в тази епоха редът и спокойствието, ниските данъци и главно строгото и справедливо спазване на законите привличали доброволно много народи да се присъединяват към българската държава заедно с териториите си. Между тях несъмнено са били и славяните в от­нетите от Византия и Аварския хаганат територии.

Още в средата на IX век (няколко десетилетия преди покръс­тването) от хрониките (чужди и български) изчезват имената на всички славянски племена. „Поданиците на България от Карпа­тите до Егея и от Ядранско (Адриатическо) до Църно море за­почват да се наричат българи", пише скопският учен Иван Ми-кулчич. И не може да не се съгласим с него: да бъдеш български поданик в тази епоха е било точно толкова престижно, колкото днес да си американски гражданин.

В това се състои ролята на славяните в създаването и функци­онирането на българската държавност. Техните племена и племен­ни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българс­кия (прабългарския) народ. Тяхната заслуга не може и не бива да се премълчава или принизява.

То и не може - държавата и тогава, и днес се нарича България, а не Смоляния, Берзития или Тимочания. А хората, които я обита­ват, и тогава, и днес се наричат българи, а не смоляни, берзити, тимочани или нещо друго.

Малко по-иначе стои въпросът с ролята на славяните във формирането на единна българска народност - процес, който, из­глежда, е завършен напълно още в средата на IX век. Народът в огромната българска държава от Адриатическо до Черно море и от Карпатите до Егейско море се самоназовава наистина бъл­гари, но очевидно още тогава говори на славянски език, след ка­то управляващият политически екип на цар Борис I, съставен из­цяло от представители на знатните прабългарски родове, взема в 893 г. решение език на държавната администрация и на единс­твената позволена религия (християнството) да бъде писменият славянски език, създаден от братята св. св. Кирил и Методий и усъвършенстван (като графика на буквите) от свети Климент в предшестващите десетилетия. Тук е необходимо да припомним, че в 893 г. решението на цар Борис I е само официално прието от оторизирания съгласно българското законодателство орган - На­родния събор (аристократическо Народно събрание). Като се има предвид, че точно цар Борис I подтиква Кирил и Методий да съз­дадат още в 855 година славянска писменост и да преведат бо­гослужебните книги на славянски език с оглед на намерението си да обяви християнството за държавна религия, ясно е, че сла­вянският език е бил говорен от преобладаващата част от пода­ниците на България.

Този неоспорим факт роди мита за смазващото числено пре­възходство на славянското население в България още при създава­нето и увеличило се още повече след присъединяването на Тракия, Македония, Поморавието и Панония, заселени плътно със славяни в предходните две столетия и неасимилирани от ромеи и авари. Като доказателство за „смазващото" превъзходство на славяните в количествено отношение се привеждаше и фактът, че академик Младенов бе открил само 15 „прабългарски" думи в лексиката на старобългарския език в хилядите оцелели български ръкописи от IX до XIV век. Това бяха думи от тюркски произход, но нали и за прабългарите се смяташе от науката, че са от тюркски произход.

Казано честно - изворните източници (древни хроники, архео­логически разкопки и т.н.) не потвърждаваха тезата за малоброй­ността на прабългарите. Очевидно България по времето на Аспа­рух преди федерирането със „Седемте славянски племена" има 500-600 000 население/ след като може да противопостави срещу 60-хи-лядна византийска армия равностойна или само малко по-малка армия. Нека не забравяме, че това население населява и контроли­ра не само Влахия, но и деснобрежна Украйна и Молдова, и в 681 г. има достатъчен демографски ресурс да насели и Мизия, без да изос­тави и квадратен сантиметър от довоенната територия на държа­вата. Броят на прабългарите в Мизия се увеличава в VIII и IX век и от преселващи се там групи прабългари от областите, останали под властта на хазарите. Това ясно личи от археологическите разкопки край Дуранкулак и Шабла. В Македония в 680 г. се заселват 60 000 семейства прабългари, водени от Кубер, друг син на Кубрат, уста­новил се в Панония и оттам насочил се към Македония. Според скопски, сръбски и албански археолози тези българи, настанили се в Битолско-Прилепското поле, постепенно заемат до 811 г. (когато се съединяват с Дунавска България) цяла Вардарска Македония, Ко­сово и Източна Албания. Значителни прабългарски маси, освен сла­вяни, има и в Панония. Прабългарски групи има заселени, както стана ясно по-рано, в балканските владения на Византия още в У-У1 век. Дори по физическия вид на съвременните българи (преоблада­ва мургавият тип) си личи, че имаме малко общи черти с преобла­даващия физически тип в Полша, Чехия, Беларус, Украйна и Русия. А това означава, че прабългарите не са били малцинство. Тогава как става така, че за по-малко от 150 години „прабългарският" език на народа-господар така изчезва, че от него остават само 15 думи? Исторически феномен! Да, щеше да бъде феномен, ако прабълга­рите наистина бяха тюрки.

Но прабългарите не са тюрки. Както видяхме, изследванията в последните две-три десетилетия убедително доказаха, че пра­българите са част от иранската езикова общност. Тя пък е част от индоевропейската етническа и расова общност с прародина Цен­трална и Северна Европа. Дори в многотомната история на Бъл­гария, издадена по време на комунистическата власт, е написано (том 2, с.25):

„Смята се, ге в IV хил. пр. Хр. е съществувал общ индоевропейски език, от който по-късно се оформят славянските, гертанските, иранските и келтските езици и диалекти. И днес роднинската терминология, наименованията на най-старите оръдия на труда, терминология­та на домашния добитък, ловът и пчеларството имат общи корени. Пре­ди да бъдат утвърдени литературните езици, базирани обикновено на един от диалектите, различията в езиците на тези групи народи, спа­дащи към индоевропейската общност, са били още по-малки."

Казано по-простичко, VII-IХ век славяни и прабългари, живе­ещи на територията на България, са си бъбрели на близки езици, произхождащи от общия някога индоевропейски език, и най-ве­роятно са се разбирали и без преводачи. Уеднаквяването на лекси­ката и граматичните правила е ставало непрекъснато в ежеднев­ния живот на разположените едно до друго славянски и прабъл­гарски села, в армията, в градовете, в резултат на особено честите смесени бракове. Няма как да вървиш срещу законите на приро­дата - известно е, че мургавите мъже харесват руси жени и обрат­но. Смесените бракове са засягали не само простолюдието, но и аристокрацията. В 866 г. канабагатура Сондоке (името е прабъл­гарско) е бил включен в състава на посолство, изпратено от цар Борис I при папата в Рим. Една от нощувките по пътя е била в манастира Чивидале в Северна Италия. И там боляринът е запи­сал в евангелието на манастира списък на семейството си, за да му четат монасите молитва за здраве. Боилът е имал две законни жени (езическият български закон е позволявал многоженството) и макар от три години християнин, Сондоке си ги запазил. Явно в случая е действал принципът „узаконено заварено положение". Втората жена на Сондоке се наричала Собеслава, а децата му от нея - Велегнев и Богомила, т.е. три чисто славянски имена. Поне една от съпругите на Омуртаг и Борис са били славянки, щом тех­ни синове се казват Енравота и Владимир. По въпроса за имената, славянките - съпруги на българските владетели, трябва да са били бая упорити, за да наложат свои имена на децата. А и страшните иначе български канове и царе трябва да са ги обичали твърде много, за да не им кършат хатъра за имената на децата, дори ко­гато става дума за престолонаследници.

От средата на VIII век археолозите са регистрирали множест­во смесени селища. Смесен град е бил, както личи от погребалните обреди, и столицата Плиска. Нещо нормално е постепенно хората в земите на българската държава да се наричат само българи.

Нито прабългарският език е изчезнал, нито славянският език е победил. Просто от съприкосновението и взаимодействието на два близки езика с общ индоевропейски корен се е родил общият български език. Тук любителите на проценти ще останат разочаро­вани, ако трябва да определя частта на славяните в процеса на фор­мирането на българската народност. Доста е трудна тази задача, тъй като статистически данни, дори приблизителни за броя на сла­вяните и прабългарите в границата на българската държава през VII-IХ век, няма и никога няма да има. Освен ако не се открие ма­шина на времето.

Всъщност цялата митология по този въпрос, родена от меня­ща се политическа конюнктура през XX век, няма никакво значение за съвремието, освен за любителите на историята. Дръвниците-политици, вадещи си важни заключения за „европейската (или неевропейската) идентификация" на съвременните българи от броя на славяните и броя на прабългарите в IV-IX век, би тряб­вало да знаят, че съвременният български народ не е биологичес­ки продукт, съставен от „два (или три) етнически компонента", слели се в VII-IX век, а историческа категория, формираща се неп­рекъснато през VII-ХХ век на базата на българската политическа идея. В българския народ са асимилирани над петдесет народи са­мо през Средните векове - авари и моравци през IX век, печенеги и узи през Х-ХII век, кумани през ХII-ХIII век, алани и татари през XIV век. Някои от тези народи, като куманите и печенегите, наб­рояват стотици хиляди (при общо население на територията, на­селена от българи, 2-2,5 милиона души) и неслучайно куманите дават последните две царски династии на българската държава -Тертеровци и Шишмановци. Но когато го правят, те вече се на­ричат българи. Хиляди западноевропейски войници, паднали в плен по време на османското владичество и отказали да приемат исляма, са заселени от османските власти в българските христи­янски села, за да отработят за 15-20 години свободата си от плени­лия ги спахия. Повечето от тях се женят за българки и се асимили­рат в българската народност. Най-сетне, след Освобождението (1878 г.) редица напуснати от турците райони са заселени от чер­ногорски, сръбски, чешки, словашки, немски, руски, украински селяни, които постепенно са претопени в българската народност. Отново повтарям, за да се запомни - съвременните нации не са биологически, а исторически категории. Това, което е ставало в VII-IХ век, има стойност само за познанието на миналото.

МИТЪТ ЗА ЕДИНСТВЕНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Във всички общи курсове по българска средновековна история ка­то единствена изява на българската държавност се разглежда и изучава само миналото на държавата, създадена от кан Кубрат и разширена на юг от Дунав от кан Аспарух. Историците, както бъл­гарски, така и чуждестранни, „проспаха" още една цяла българс­ка държава, съществувала 130 години. Това е държавата, основана от кан Кубер в 680 г. на територията на Македония, т.е. в същата година, в която кан Аспарух обявява война на Византия и на ши­рок фронт преминава Дунав, атакувайки византийските владения в Мизия.

Трагикомично е, но това става при наличието на достатъчно сведения за съществуването на тази държава и за отношенията й с Византия, околните славянски племена и България със столица Плиска. Мъчително е да се четат страници в смятания за последна дума на науката академичен корпус, познат под името „четиринадесеттомна история на България" (от която са излезли само 8 тома), посветени на отхвърлянето на сведения на средновековни автори, засягащи тази втора българска държава, и приписването им на Плисковска България. Като тези например за разгрома на Юстиниан II от българите, както пишат средновековните хронис­ти в 688-689 г. в Беломорието след негови военни действия в Со­лунско. Как сериозен учен може да мисли, че кан Аспарух в тази епоха, след тежка война с Византия само преди 7 години, при про­дължаваща война с хазарите (самият Аспарух ще загине в нея) и при неулегнали още отношения с явно поставените под неравноп­равен договор славяни в Мизия ще предприеме военен поход в Беломорието. Това е на 600 км от границата на Дунавска Бълга­рия, походът трябва да премине през гъсто населена византийска територия и през три планини - Балкана, Средна гора, Родопите (или Рила, Пирин, Беласица или Славянка). Походът през такива територии не може да остане незабелязан (а хронистите твърдят, че Юстиниан II е бил изненадан), нито може да бъде ефективен поради естествената умора на войската и конете при пътищата в онази епоха. За всеки непредубеден историк е ясно, че такъв по­ход може да бъде организиран само от армията на България, ос­нована от кан Кубер - територията на тази държава е само на 60-70 км от мястото на разгрома на Юстиниан II.

Едно извинение имат обаче българските историци, макар че то не ги оправдава напълно. Сведенията от наративните източни­ци не може да бъдат съпоставени с данните от археологията. Вар­дарска и северната част на Егейска Македония, Косово и Източна Албания бяха пълна загадка от археологическа гледна точка за пе­риода УП-1Х век. Поне българските археолози нямаха достъп до терена, а археологическите находки от разкопките на местните археолози не бяха публикувани. Това става едва напоследък - бих искал да спомена фундаменталните монографии за средновеков­ните крепости в Македония на И. Микулчич и в Косово на Марко Попович, за чиито изводи ще стане дума по-нататък.

Какво знаем за България, основана от кан Кубер в днешна Македония. Според „Чудесата на св. Димитрий" (един среднове­ковен източник, смятан за изключително достоверен), около 680 г. въоръжените сили на част от населението на Аварския хаганат, съставено от българи (прабългари) и потомци на отвлечени от Солунско ромеи, поставени от аварския хаган под управлени­ето на кан Кубер, поискали да вземат властта в Хаганата. След като не успяло да вземе властта, това население, в състав от 60 000 семейства (т.е. около 300-400 000 души), преминало на тери­торията на Византия в района на Белград и се устремило на юг по древния път Белград-Ниш-Битоля-Солун. Достигайки до окол­ностите на Битоля, кан Кубер влязъл в преговори с византийски­те власти, които му дали статута на федерат, т.е. предоставили му територия за заселване и вътрешно самоуправление срещу задължението да участва с военен контингент във войните на Ви­зантия с външни врагове.

Два въпроса се появяват след тази информация. Кой е този кан Кубер и кога е станал походът на подчиненото му население? Предположенията, че Кубер е кан на т.нар. панонски българи, за­селили се в земите на днешна Унгария още в VI век, отпаднаха, след като бяха разчетени надписите около Мадарския конник. В един от тези надписи кан Тервел пише: „На носоотрязания импе­ратор не повярваха моите чичовци в Кисинийските полета..." То­ва означава, че кан Кубер е брат на кан Аспарух и син на Кубрат. Интересно е обаче, че в надписа е казано не „моя чичо", а „моите чичовци". Това пък би следвало да означава, че освен кан Кубер поне още един син на Кубрат е бил с кан Кубер в Панония и след настаняването в Битолско-Прилепското поле е бил съуправител на малката българска държавица, появила се в това поле. Как два­ма от синовете на Кубрат са се оказали в Аварския хаганат, мо­жем само да гадаем. България при Кубрат е граничела с Аварския хаганат по билото на Карпатите и е възможно след смъртта на Кубрат да е имало люта борба за престолонаследието, завършила с успех за Аспарух и бягството или доброволната емиграция на двама от братята му при аварите. А там навярно поради знатния си произход и авторитет са получили управлението на област, на­селена с българи, наистина живеещи по тези земи.

Отговорът на втория въпрос - кога са станали гореописаните събития, също е изключително интересен. Според авторите на пос­ледния академичен корпус по българска история, опитът да се взе­ме властта в Аварския хаганат и походът към Битолско-Прилепското поле са станали „вероятно в 686 г.". А защо именно в тази година, авторите не казват, въпреки че в източниците не е посочена годината на събитията. Според мен те очевидно са повлияни от факта, че в 688 г. византийският император Юстиниан II Ринотмет е предприел военни действия по тези места.

Но преди Юстиниан II да предприеме военни действия, очевидно е, че българската държавна формация на Кубер е предп­риела враждебни действия срещу Византия и такива действител­но има според „Чудесата на св. Димитрий". Но описаните в тях не могат да станат за две години. Освен това в 686 г. държавата на Аспарух вече е победила Византия, заела е Мизия и се е превърна­ла в притегателен център и на други прабългарски и славянски племена. Логично е Кубер и неизвестният му по име брат, изпад­нали в смъртна опасност пред аварския хаган, да потърсят спасе­ние в държавата на брат си Аспарух, въпреки евентуални минали спорове. „Брат брата не храни - гласи народната поговорка, - но тежко му който го няма." А и Аспарух едва ли щеше да има нещо против да увеличи оредялото (поради заселването на завладяната Мизия) българско население на Влашко.

Ако приемем обаче, че действията за овладяване на властта в Аварския хаганат и походът към Битоля са в 680 г., то очевидно акцията на Кубер е била координирана с кан Аспарух. Готвещ се за войната с Византия през 680 г., той не може да не се е притесня­вал дали опитната византийска дипломация няма да се споразу­мее с хагана на аварите, който да удари България от запад. Дейст­вията на Кубер е трябвало не само да парират тази евентуалност, но и ако е възможно, да се овладее с един удар целият Аварски хаганат. Когато последното се е оказало невъзможно, Кубер и Ас­парух явно са решили, че вместо прехвърлянето на подчиненото население на Кубер във Влахия е по-добре да се отвори втори фронт на Византия по меридиана Морава-Вардар срещу втория по значимост градски център на Византия в европейските й владе­ния. Твърде е възможно братята да са проектирали овладяването на всички европейски владения на Балканите, без една зона около Константинопол и Егейските острови. Друг е въпросът, че ресур­сът им се е оказал в този момент недостатъчен.

А че кан Кубер не е разбирал своето положение като федерат, показват по-нататъшните му действия веднага след настаняване­то му в Битолско-Прилепското поле. Независимо от факта, че ви­зантийските власти дори задължили във вече покорените от тях околии славянски племена да му доставят безплатно храни, кан Кубер решил да овладее Солун. За целта той изпратил в града уж като дезертьори свои хора, начело с доверения си аристократ Ма­вър, които трябвало да му отворят вратите на града. Заговорът бил разкрит, а и в града пристигнала византийска флота, начело с адмирал Сисиний. Оттук нататък кан Кубер изчезва от изворите. Въз основа на надписите от Мадарския конник, които визират съ­бития от 712 г., някои историци предполагат, че държавицата му е просъществувала някъде до второто десетилетие на VIII век, а след това била погълната от Византия.

Така ли е било в действителност? Историците не забелязаха, че липсват всякакви сведения за византийски контрол в VIII и в началото на IX век на Западните Балкани с изключение на земите, непосредствено около централния военен път Сердика-Ниш-Бел-град и албанското крайбрежие на Адриатическо море. В средата на IX век (епохата на цар Борис 1,852-889 г.) тези земи според реди­ца сведения са вече в българската държава със столица Плиска. Но кога са откъснати тези земи от Византия? За това няма никак­ви сведения при византийските хронисти. Старите ни историци, а и съвременните, трябваше да се замислят над факта, че те не биха пропуснали да съобщят за война между България и Визан­тия, при която ромеите губят над 100 000 кв. км територия на Бал­каните. В това отношение те отбелязват българо-византийски вой­ни с далече по-маловажни резултати. За да обяснят все пак кога и как днешна Вардарска Македония се оказва в територията на Бъл­гария, българските историци се опряха на информацията на два надписа от времето на кан Пресиан (837-852 г.), от които става яс­но, че той е предприел поход срещу смоляните в Родопите и е заел и Серско-Драмското поле. Но Вардарска Македония е все пак мал­ко встрани от този поход на кан Пресиан. А и много учени смятат, че този поход на Пресиан е в изпълнение на съюзнически задъл­жения към Византия и не е насочен срещу нея. Действително в единия надпис става дума за бойни действия срещу смоляните, които живеят във Византия, а в другия (от филипи край Драма) се изразява огорчение от неблагодарността на християните (ро­меите), на които българите направили много добрини, но ромеи­те не им се отблагодарили с добро. Това е може би алюзия за бягс­твото на част от заселеното от кан Крум ромейско население от Влашко с кораби, изпратени от Константинопол по същото вре­ме, когато българската армия помагала на Византия да потуши бунта на смоляните. Отново с риск да се повторя, ако при тези действия на Пресиан (отнасяни към 837 г.) българите се бяха самокомпенсирали със земите на днешна Вардарска и Егейска Ма­кедония, Косово и Източна Албания (общо около 100 000 кв. км), византийските хронисти щяха да отбележат този прискърбен за Византия факт.

Отговорът на тази загадка действително се крие в съдбата на българската държавна формация, създадена от кан Кубер в 680-681 г., едновременно с Дунавска България на кан Аспарух. След опита да превземе Солун кан Кубер очевидно губи статута си на федерат и територията, където се е заселил, се превръща в неза­висима от Византия държава.

В 688 г. византийски източници съобщават, че император Юс­тиниан II предприел поход срещу „славиниите" (славянски кня­жества - федерати на Византия) в Егейска Македония. Но бил прес­рещнат и разгромен от българите. Очевидно не от армия на кан Аспарух, а на кан Кубер. Този факт несъмнено показва един еле­мент от външната политика на кан Кубер - разширение на държа­вата, като се инкорпорират доброволно в нея славянските племе­на в тази част на Балканите.

След 712 г. наистина повече няма писмени източници за тази бъл­гарска държава. Но сега на помощ идва археологията. В последните петнадесетина години сръбски и скопски археолози, освободени до из­вестна степен от държавно-политическия натиск на правителствата си от комунистическата епоха (1944-1992 г.), публикуваха резултатите от дългогодишните си проучвания на средновековните крепости във Вардарска Македония и Косово. Каква картина представят те?

Според скопския археолог Иван Микулчич и сръбския археолог Марко Попович, всички (около 600) късноантични крепости в Маке­дония и в Косово са напуснати от ромейското им население в VI век. Очевидно под ударите на варварите то планомерно се е изтеглило на юг. Може би по заповед на византийските власти, дали си сметка, че не могат да отбраняват ефективно тези земи. Близо 200 години, според Микулчич, тези земи остават опразнени от население. В VIII век едновременно в тези крепости отново се появяват заселници. Ма­териалните следи, оставени от тези заселници, които живеят в тях и в УШ, и IX век (керамика, оръжия, бижута), принадлежат според Ми­кулчич и Попович на „протобългарската култура". Впрочем Попо­вич я нарича още „плисковско-преславска култура".

Но в VIII век Дунавска България, разтърсена от тежка поли­тическа криза, все още не притежава тези земи. Под ударите на император Константин V Копроним през втората половина на VIII век Дунавска България дори губи територии - това е спечелената от кан Тервел в 705 г. област Загора (Тракия от Тунджа до Черно море). Немислимо е точно тогава Дунавска България да е овладя­ла Поморавието, Косово и Вардарска Македония. А и Източна Ал­бания - там пък са открити от иманяри две големи златни пра­български съкровища, изнесени в чужбина.        

Изводът от тази археологическа картина е ясен. Претърпяла' неуспех в опита си да превземе Солун, България, основана от Кубер, при наследниците му е овладяла през VIII век териториите на Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Ангажирана в титаничен двубой с Дунавска България, Византия не е могла да се противопостави на експанзията на македонската България и очевидно се е стремяла да запази контрола само над земите по крайбрежието на Адриатика, Виа Милитарис (Белград-Ниш-София) и по пътя Солун-Сердика по долината на Струма.

Това гарантирало контрола на жизненоважната ос на евро­пейските владения на Византия със столицата й и втория по значение град Солун с Централна Европа и Италия, смятани от Константинопол също за временно отнети територии на Римска­та империя. Задържането на балканските територии около тези две пътни артерии осуетявало и обединението на двете Българин в една държава.

А имало ли е такова желание у ръководителите на двете Бъл­гарин в VIII век? Надписите около Мадарския конник свидетелст­ват, че те са били в постоянен контакт. Не особено широката по­лоса (около 250-300 км) византийски владения, които ги е разделя­ла, едва ли е била труднопреодолима преграда за малък отряд кон-ници-куриери. Редица походи на крупни войскови съединения, из­пращани от българските плисковски канове през VIII век в посока към Македония (последният е на кан Телериг - 767-777 г.) и които се тълкуваха като опит да се преселят славянски племена от Ма­кедония в Дунавска България, очевидно трябва да се смятат като опити да се обединят двете държави, и то със съгласието на кано-вете, управляващи Куберова България. В противен случай войс­ките на Дунавска България щяха да срещнат като противник не само византийската, но и тяхната войска. Тези опити за съедине­ние през VIII век претърпяват неуспех, но идеята остава.

Осъществява я кан Крум с характерната си решителност. За нещастие поне засега не знаем името на кана, управлявал тогава Куберова България, но един ден (да се надяваме) щастлива архео­логическа находка ще ни го поднесе. През 808 г. кан Крум за пър­ви път, откакто съществува Дунавска България, не започва по тра­диционния начин война с Византия (с настъпление по Черномор­ския път в Източна Тракия), а с поход в долното течение на Стру­ма, където разгромява крупна византийска армия и пленява су­мата за заплатите й -1100 литра злато. Какво търси впрочем крупна византийска армия в долното течение на Струма край град Серес? Това е на 400 км от границата на Дунавска България, прикри­та от мощния гарнизон на Сердика (София). Единственият й въз­можен противник е другата България с център във Вардарска Ма­кедония. А византийският поход срещу нея очевидно е целял да предотврати общи, координирани предварително действия на ар­миите на двете Българин за съединение на двете държави. А че това е така, показват действията на кан Крум през следващата 809 г. Те отново са в нетрадиционна за българо-византийските вой­ни посока и целят превземането на Сердика. Превземането й от­късва Нишка и Белградска област от връзка с територията на Ви­зантия и те също падат в български ръце, което означава съедине­ние на двете Българин. Впрочем, превземайки София, българите от Дунавска България заемат и териториите на днешните Пер­нишка, Кюстендилска и Благоевградска област, съединявайки се със съвременниците си и от източна посока.

Така приключва историята на втората българска държава на Балканите - с обединение с по-голямата и по-силна Дунавска Бъл­гария. Обединение, напълно доброволно, сякаш ръководителите на двете държави са споделяли доста по-модерния лозунг на бъл­гарското общество - „Обединението прави силата".

МИТЪТ ЗА КРУМ СТРАШНИ И СТРАШНИТЕ МУ ЗАКОНИ

Един от похватите на византийските хронисти, които, както пи­сах в предговора на тази книга, са основният източник на сведе­ния за средновековната българска история, е да опишат българи­те, включително и владетелите им, като полудиви варвари, при­писвайки им деяния, каквито никога не са вършили. За съжале­ние разказите им без необходимия критичен анализ се възпроиз­веждат от българските историци в първата половина на XX век и се превръщат в национални митове. Между най-"пострадалите" от тези манипулации с древните текстове е кан Крум, управлявал България между 801 (или 803) и 814 г. Много го мразят съвремен­ните византийски хронисти и, между нас казано - има защо. В крат­кото си управление кан Крум успява да нанесе съкрушителни по­ражения на византийската армия и да откъсне от империята та­кава ценна в стопанско и в геополитическо отношение област, ка­то Тракия. Той обединява с Дунавска България и втората българс­ка държава, основана от кан Кубер в 680 г. в Македония, която към 811 г. заема и територията на Косово и Източна Албания. Откъсва и част от Аварския хаганат - Трансилвания. Но най не могат да му простят колегите-византийци от IX век, че не само разгромява им­ператорската армия във Върбишкия проход през 811 г., но и убива водещия войската император Никифор I Геник. Ранен е тежко и престолонаследникът Ставракий, който императорства само 3 ме­сеца и умира от раната си. В цялата история на Византия дотогава в сражение с чужд противник загива само един император (Ва-лент в 378 г.), а тук в един ден цели двама. Мимоходом ще отбеле­жа, че следващият византийски император, който ще бъде пле­нен, е Теодор Комнин - в 1230 г., при Клокотница пак от българите, а следващият, който ще бъде убит, е Константин Драгаш в 1453 г. при падането на Константинопол под властта на турците.

Тези болезнени удари върху византийската държава, мощ и са­мочувствие, нанесени от кан Крум, буквално са озверили визан­тийските хронисти и те се чудят каква диващина и зверство да му припишат. Съобщават например, че кан Крум обсажда Сердика в 809 г., не може да я превземе с щурм и обещава на гражданите и гарнизона, че ще ги пусне да си ходят невредими, ако му предадат крепостта. Те му я предават, но той вероломно нарушава споразумението и избива гарнизона (6000 бойци) и гражданите и срива крепостните стени и жилищата, след което си отива в Плиска.

Човек се пита, след като толкова се напъва да вземе Серди­ка, една толкова голяма и с огромно стратегическо значение кре­пост, контролираща всички главни пътища в Югоизточна Евро­па, защо кан Крум трябва да я срива до основи. Не може ли да я използва вече като град и крепост на българската държава? Ар­хеологическите разкопки в София показват, че кан Крум не е причинил никакви разрушения в Сердика. Впрочем в това може да се убеди всеки софиянец или гост на столицата, като види мо­нументалните останки от крепостните стени в подлеза между „Дондуков" 1 и 2, църквите „Св. София" и „Св. Георги". Пък и самите византийски хронисти не се усещат, че си противоречат. След сто реда, в които са написали, че Крум изклал шестхилядния гарнизон на Сердика, пишат, че император Никифор пре­дизвикал възмущение във византийското общество, като нака­зал жестоко с уволнения, бой и заточения не само всички коман­дири на гарнизона на Сердика, но и войниците, задето се преда­ли на българите. Чакайте, как така ще ги наказва, нали Крум ги е избил! Значи, Крум все пак е спазил договорката и е пуснал гар­низона да си ходи невредим, а наказания военните получили от собствения си император.

Завършен образ на жесток варварин Крум придобива с исто­рията за законодателството си. В него и за най-малкото престъп­ление се предвиждат сурови наказания - чупене на ръце, крака, изтръгване на езика и т.н. Разказът за Крумовото законодателст­во е приет с пълно доверие от историците ни и оттам чрез учеб­ниците оформят представата за Крум вече в съзнанието на някол­ко поколения българи именно като суров, жесток варварин. В пуб­личното пространство и днес върви изразът (особено в години на разгул и престъпност): „Необходимо ни е Крумово законодателс­тво." А тези, които обичат да характеризират владетелите с една дума, така и пишат: Крум Законодателя, Омуртаг Строителя, Бо­рис Кръстителя и т.н.

Издавал ли е наистина Крум т.нар. Крумови закони?

Сведението за Крумовото законодателство не е писано от съв­ременен на епохата хронист, а 150 години по-късно във византийс­кия енциклопедичен сборник Свидас. Сборникът е предназначен за обучение на императорските деца - чрез добри примери от ис­торията да се поучат как да управляват мъдро, справедливо ида бъдат полезни на страната и народа си. Дори само тези два факта трябваше да накарат старите ни историци да се замислят, че при сведения, писани столетие и половина, след като са се случили оп­ределени събития, може да са украсени, деформирани или просто да не са верни.

Разказът за Крумовото законодателство започва със съобщени­ето, че в началото на Крумовото управление българите победили на­пълно аварите. Докарали аварските пленници при Крум и той ги попитал защо е загинала тяхната могъща някога държава. А те отго­ворили: поради пиянството, което се разширило, т.е. масово практи­кувано, доносничеството, кражбите и т.н. Уплашен, Крум заповядал да изкоренят лозята, за да няма алкохол в България, и въвел жесто­ките членовредителни наказания за кражби и доносничество.

Дотук добре. Само дето мотивът не може да бъде верен, т.е. по времето на Крум аварите не могат да бъдат победени и да бъ­дат докарани аварски пленници при Крум по простата причина, че няколко години преди Крум да поеме властта в Плиска, те вече са победени. Наистина в 799 г. Карл Велики прегазва държавата им и превзема с щурм столицата им, прочутия „Ринг" - огромна землена крепост с кръгла форма. Владетел на България тогава е кан Кардам, който в суматохата сигурно е превзел Трансилвания, принадлежаща дотогава на аварите.

Наистина, съвременни на Крум автори пишат, че в 811 г. във войската му има аварски отряди, което може да стане само ако част от аварската земя (а това може да бъде само Трансилвания) е включена в границите на България при унищожението на Аварс­ката държава в 799 г.

Не отговаря на историческата истина и второто сведение в разказа. А то беше, че кан Крум е заповядал да се изкоренят лозята. Това ако беше вярно, би трябвало да е станало около 803 г. И в 811 г. по време на голямото нахлуване на византийската армия начело с император Никифор в България да няма грам вино. Но съвременните на кан Крум хронисти, които го следят под лупа, странно не съобщават за антиалкохолния закон. Но затова пък пишат, че една от причините за бързата деморали­зация на нахлулата в България византийска армия са изпитите бъчви с вино, които откривали в превзетите български села и градове, включително и дори най-вече в столицата Плиска. А и наздравиците с черепа на Никифор, превърнат в чаша, едва ли са били с боза.

Е, ако две от сведенията в един средновековен разказ, писан 150 години след времето на живота на едно лице, не са верни, ред­но е да мислим, че и останалите не са верни. Въпросът със собстве­ността и посегателствата срещу нея не може да е уреден по време­то на кан Крум. По това време българската държава има вече 170 години съществуване и не може да се мисли, че в тази държава дотогава всеки е можел да краде на воля.

И това наистина е така. Целият разказ за Крум, антилозарските му изстъпления и т.н. са един преработен разказ на античния писател Юстин, живял във II век и описващ действия на тракийс­кия цар Орол.

Защо обаче Свидас е приписал тези деяния на кан Крум. Как­то вече писах, дори 150 години след смъртта си, той е бил известна личност във Византия, убил двама византийски императори и на­несъл няколко тежки поражения на Византия, отнел и Тракия. Сборникът, както писах, е трябвало да служи за учебник на импе­раторските деца. Никому и с нищо неизвестният в Х век във Ви­зантия тракийски цар Орол не би могъл да служи за пример как се прави силна държава. Но кан Крум, станал легенда по това вре­ме в Константинопол, е могъл. Хем дивак и варварин, хем при­мер за решителен и безкомпромисен държавник.

И все пак кой е бил кан Крум? Какъв е характерът му като човек, какви са качествата му като политик и държавник? Нека разгледаме сведенията в източниците в тази посока.

Преди всичко прави впечатление, че инициативата за голе­мия двубой с Византия е негова. Ако през целия VIII век българс­ките владетели само отразяват удари на Византия, то още в пър­вите години на Крумовото управление България тръгва в атака срещу Византия. Първият удар е по долината на Струма, където в 808 г. българите разгромяват армията, събрана от местните гар­низони. На следващата година е завладяването на Сердика (Со­фия) и съединението с Куберова България.

През 812 г. кан Крум завладява Тракия и за първи път Плиска дава да се разбере, че българите няма да си отидат след края на войната. Горна Тракия е включена в държавната територия, раз­делена на три административни области, като за заместници на назначените български администратори се назначават първенци на местното население - очевиден опит да се спечели доверието му. Иначе казано, стратегическата идея на кан Крум е да разши­ри територията на България с територията на България на Кубер, заела Македония, Косово и Албания и византийска Тракия. Реали­зацията на тази идея превръща България в европейска суперсила и изтласква на практика Византия от Европа.

Страст към войни и завоевания ли е тази нова българска по­литика, чиито концепции са начертани от кан Крум и неговия уп­равленски екип? Не, това е адекватният отговор на една политика на франкската империя и Византия (и двете самоназоваващи се Римска империя и претендиращи да са легитимни нейни наслед­ници), осъществявана през втората половина на VIII век. На Запад Карл Велики с огън и меч обединява всички земи на север от Пиренеите в една държава и в Средна Европа (Панония) установява граница с България. На Изток Византия възвръща територията си до Стара планина и опитва чрез 9-те похода на Константин V Копроним да ликвидира страната ни и да възстанови дунавската граница на империята. А през 800 година двете империи едва не се сливат в една в резултат на проектирания брак между визан­тийската императрица Ирина и Карл Велики. Този брак е прова­лен в последния момент от група византийски офицери, които из­вършват преврат, но никой не може да гарантира, че случаят не може да се повтори.

При тези тенденции в европейския политически живот очевидно е, че при едно възстановяване на Римската империя Бъл­гария между Карпатите и Балкана е осъдена на гибел. Ресурсите й (военни, демографски, икономически) няма да й позволят да издържи на ударите. Затова решението на Крум България да се раз­шири за сметка на земи, населени с българи (прабългари) и славя­ни на Балканите е единственото възможно решение. Ресурсите на една трикратно уголемена българска държава, от една страна, ще й позволят успешно да отразява удари, а същевременно намаля­ват възможностите за агресия на една от двете претендентки за наследството на Рим.

Политиката на Крум за овладяване на Тракия и Македония е изпипана до последния детайл. Вече писах, че местното население, чрез назначаването на първенците му на висши административни длъжности, се печели като лоялен партньор на българската държа­ва. А населението в районите, които остават в границите на Визан­тия, се отвлича и заселва в слабонаселени български райони на се­вер. Така, от една страна, България увеличава демографския си по­тенциал, а от друга, намалява и демографския, и икономическия потенциал на главния си съперник за хегемония на Балканите.

Византийските хронисти следователно ни рисуват не един импулсивен варварски вожд, действащ под влияние на моментни емоции, а мъдър държавник, анализирал и оценил точно между­народната ситуация в общоевропейски план и взел стратегически решения, разрешаващи породените проблеми. Тези решения, раз­работени в детайли, кан Крум осъществява методично и плано­мерно до пълния успех.

Сведенията, промъкнали се в хрониките на византийските пи­сатели, съвсем не рисуват кан Крум като жесток варварин, опияня­ващ се от кръв, пожарища, насилие и ксенофобия. При цялата си омраза към кан Крум, нито един хронист не казва, че Крум е пред­приел гонения срещу християните. Дворът му е пълен с християни, някои от тях византийци, избягали от родината си по политически или икономически причини. Това са и вече цитираният Евматий, инженер-строител на обсадни машини; Византион, ковчежник. А един от тях - Константин Пацик, дори му става зет. Не е посегнато на християнската вяра на населението не само от Тракия и Македо­ния, но и на хората, преселени в Подунавието и Влашко.

Най-куриозното е, че контекстът на изворните данни дава въз­можност да се предположи, че кан Крум като човек не е обичал войната. Знам, че звучи невероятно такова твърдение за Крум Страшни. Но точно византийските хронисти пишат за многоброй­ните му предложения конфликтите да се решават с преговори и да се избягват битките. В 809 г. той предлага на гарнизона на София да се предаде при изключително изгодни условия. Кан Крум предлага преговори в 811 г. преди инвазията на император Никифор в Бълга­рия. Предлага му пак мирни преговори и след три седмици, когато Никифор е превзел Плиска. На следващата 812 г., преди да предп­риеме поход в Тракия, чрез пратеника си Даргамер в Месемврия (Несебър) отново предлага мирни преговори. И най-сетне, напъл­но унищожил византийската армия в битката при Версиникия през 813 г. и достигнал до стените на Константинопол, той иска само да забие копието си във вратите на Константинопол - и пак предлага преговори за мир. Опитът на византийците да го убият в началото на преговорите довеждат до продължаването на войната, а не ня­какво желание на Крум да превземе Константинопол. Стараещ се да избегне военните конфликти, кан Крум действал бързо, реши­телно и безкомпромисно при война.

Имал е силно чувство за историзъм и за своята мисия в исто­рията. По негова поръка е изградена т.нар. Алея на победите. По пътя от Главната порта към Двореца на кана са били издигнати мраморни колони, на които са написани имената на превзетите с щурм крепости и местата на победни битки. Очевидно е имал и пиетет към красотата и изкуствата. Наредил е да съберат всички статуи (мраморни и бронзови) от намиращите се извън Констан­тинопол летни дворци на императора и висши византийски арис­тократи и с тях е украсил Плиска и други български селища (аула при с. Хан Крум например).

Това е кан Крум. Не страшният, кървав, жесток първосигнален варварин, а един умерен, разумен, намиращ точни отговори на сложни и опасни политически казуси български държавник. Държавник, който само за 10 години успява да превърне завеща­ната му от кан Кардам малка България в европейска политическа сила от първа величина.

МИТОВЕТЕ ОКОЛО  ХРИСГИЯНИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В 864 г.

Анализът на изворните сведения, и по-точно буквалното им преразказване, доведе старите български учени до няколко фундамен­тални и за съжаление неверни твърдения. Според тях до 864 г. бъл­гарският народ в преобладаващата си част е изповядвал вяра в езически богове - Тангра, Перун, Лада, Волос. Християните, докол­кото ги е имало, били преследвани, подлагани на гонения, а някои и убивани - привеждат се примери в изворите от времето на кан Омуртаг (814-831) и кан Маламир (831-837). В 864 г., за да избегне една грозяща го с поражение война с Византия, кан Борис се съгла­сил да обяви християнството за държавна (т.е. единствено позволе­на) религия в България и се покръстил с целия си двор, приемайки името Михаил от кръстника си - едноименния византийски импе­ратор. В рамките на няколко месеца византийски свещеници, охра­нявани от военни отряди, покръстили насила целия български на­род. Но ръководен от прабългарската аристокрация, българският народ въстанал. Обаче неизвестно как само с кръст в ръка цар Бо­рис I укротил бунтовниците и ги пуснал да си ходят по къщите. Но само простият народ заслужил тази милост, прабългарските арис­тократи били избити заедно с родовете им. Така България се лиши­ла от държавно-творческия и държавно-отговорен елемент, от първостроителите на българската държава. Старата българска арис­токрация, изклана до девето коляно, била заменена със служебна аристокрация от славянски произход, на която липсвали организа­ционните качества и онова високо чувство за отговорност пред на­род и държава, която имала прабългарската родова аристокрация. Оттук нататък България тръгнала на погибел и последиците от то­зи акт се чувствали до ден днешен. И още една фатална глупост направил Борис I - приел християнството от православния Конс­тантинопол, а не от католическия Рим, та в XIV век нямало кой да ни помогне при инвазията на османските турци, та сме паднали под турска власт и сме седели пет века под робство.

Действително повечето от тези неща ги пише в изворите. Но трябва да признаем, че повечето от тях са житийни разкази, а никъде другаде в наративната средновековна литература истината не се деформира така безмилостно, както в разказите за светците и мъчениците за вярата. Действителността, както личи от други документи около християнизацията на българите, е доста по-раз­лична.

Първо, не е вярно, че преобладаващата част от българския народ към 864 г. е изповядал вяра в езически богове. Християнин е бил, както писах по-горе, основателят на държавата кан Кубрат, редица негови приближени и семействата им. Мисионерската дей­ност на византийските свещеници, обслужващи този аристокра­тичен кръг български християни, вероятно е накарал и други бъл­гари да приемат Христовата вяра и броят им е бил, изглежда, дос­татъчно значителен да се открие Оногондурска архиепископия ка­то поделение на Константинополската патриаршия в VII век.

След превземането на Мизия броят на християните в българ­ската държава се е увеличил за сметка на завареното и останало да живее тук византийско население - славяни, готи, гърци в крайб­режните градове. Християнин е бил и внукът на Кубрат - кан Тервел, иначе той не би могъл да получи от император Юстиниан II титлата кесар, която се дава само на владетел християнин. А и на печатите си Тервел е изобразен с християнски инсигнии на власт­та. Проф. Георги Атанасов предположи неотдавна, че всички канове от династията Дуло (632-759 г.) са били християни, но не са предприели усилия да покръстят целия български народ, а са ос­тавили въпросите за вярата всеки поданик на държавата да реша­ва сам за себе си, както намери за добре.

В България между 632-864 г., изглежда, е имало пълна толе­рантност към всички религии. Борис I съобщава, че в страната му проповядват мисионери християни от Запад и Изток, привърже­ници на различни ереси, мюсюлмански духовници, и пита какво да прави с тях, след като се е покръстил. Папата, естествено, му наредил да ги изгони.

Толерантността към религиите, включително и християнска­та, личи от факта, че византийските хронисти не съобщават за го­нения на християни в България дори след 759 г., въпреки че до края на века страната ни води кървави войни с Византия - държа­вата на християнството. Куриозно е, но за гонения и преследване на християни византийските хронисти не съобщават и за времето на управлението на кан Крум, причинил толкова злини на ромейската империя и отнел й плодородна Тракия. Нещо повече, те да­ват индиректни данни именно за изключителната толерантност на българската държава по времето на кан Крум към християни­те. Някой си Константин Пацик, християнин и грък, бил негов зет. Християнинът Евматий бил началник на парка от обсадни маши­ни. А за заместник областни управители и стратези (командири на местната войска) на завладяната и разделена на три области Тракия в 812-813 г. били назначени местните християни Григорий, Леон, Вардан. Християни-пленници кан Крум настанява и в сели­ща по южния бряг на Дунав.

През целия VIII век епископиите в Мизия изчезват от списъ­ците на Константинополската патриаршия. Но една - тази на Дръстър (Силистра) - остава. Очевидно според клауза на мирния дого­вор между България и Византия от 681 г. запазването й е с цел да се обгрижват християните в България. Заради заслугите си за под­държането на християнската вяра Дръстърската архиепископия е удостоена след 870 г. да стане седалище на Българската църква от 870 до 927 г. с архиепископско, а след 927 г. с патриаршеско дос­тойнство.

След 812 г. броят на християните в България рязко се уве­личава, тъй като новоприсъединените области Тракия и Маке­дония са населени почти изцяло с християнизирани славяни и българи. А и във Влашко са прехвърлени 30 000 пленници от Одринска Тракия, останали след мирния договор в 814 г. там като гранични поселници. Те също са християни и свещениците им едва ли са пропуснали да водят мисионерска дейност и да християнизират местното славянско и българско (прабългарс­ко) население.

Какво е населението на България по вероизповедание към 815 г. - т.е. към началото на управлението на кан Омуртаг? В две от най-големите й територии (Тракия и Македония) населението й е християнско. Значителна част от населението на Влашко и Мизия също е християнско - това са стари български християни, отвлечено и заселено тук християнско население от Одринско и новопокръс­тени, чийто брой навярно е растял лавинообразно с всеки изми­нал ден. Мисионерският дух в тази епоха е бил норма на задълже­ние за всеки християнин (а не само на свещениците). Ние вижда­ме от сведения на източници, че християни-миряни не се боят да проповядват християнството дори в дворовете на владетеля. Кан Омуртаг е бил обработван от личния си прислужник - някой си Кинам, да става християнин с мотива, че християнският бог е най-силен. Кан Омуртаг справедливо и точно му отговарял, че ако бе­ше така, българите нямаше вече 150 години да печелят всички бит­ки с ромеите християни. Кинам не успял да направи Омуртаг хрис­тиянин, но синът му Енравота станал, както и сестрата на Борис I Ана и брат му Докс - някой подобен на Кинам юнак ги открехнал за правата вяра.

Изчисления никой не е правил, защото данните в изворите не са достатъчни, но като имаме предвид териториите на облас­тите, населени с християни, едва ли ще сбъркам, ако напиша, че към началото на управлението на Борис I (852 г.) две трети от на­селението на България вече е изповядало християнската вяра.

Едва ли, възразява митът - при управлението на Омуртаг и Маламир (814-837 г.) има антихристиянски гонения.

Какви данни от източниците се използват за формирането на този мит? Първата се съдържа в два синаксарни разказа (разкази за мъченици). В тях се казва, че още в първите години на управле­нието си Омуртаг избил около 350 първенци на християните в она­зи част на Одринско, която останала в България. А пък Маламир убил брат си Енравота, понеже бил християнин.

Добре, но вараци християнската си вяра ли са убити христи­янските първенци в Одринско - епископи, свещеници, военни? Ако имаше държавна политика срещу християнството, защо не са из­бити християнските първенци в Черноморската област, Средец-ката, Македония, Влашко. Други източници ни ги сочат живи и здрави чак до времето на кан Пресиан да си гледат работата и да си изповядват спокойно християнската вяра и дори да се карат помежду си за свети мощи, които си крадат взаимно от катедрал­ните църкви. В Струмица областният управител - езичник, едва предотвратил сражение между населението на два подопечни му християнски града, като разделил въоръжените до зъби градски опълчения с конна войска, за да не се избият. А след това им раз­делил костите на оспорваните светци поравно, за да не се карат.

Антихристиянски гонения означават да се смени поголовно вя­рата на християните с някаква друга или те да се прогонят тотално в чужбина, а християнските храмове да се разрушат. Нищо такова няма по времето на Омуртаг и Маламир. Десетки християнски цър­кви, построени в VI-VII век, т.е. преди днешна Южна България и Македония да станат част от държавната ни територия, и до днес си стоят цели-целенички. Това са и половината църкви в Несебър, и църквите при Перущица, Белово, Пирдоп, и „Св. Георги" и „Св. Со­фия" в днешната ни столица, и „Св. София" в Охрид, и десетки дру­ги. Изводът е, че никакви антихристиянски гонения не е имало ни­то при Омуртаг, нито при Маламир. Та ако беше така, щеше ли личен прислужник на Омуртаг да бъде християнинът Кинам, който да води мирни дискусии с владетеля чий бог е по-силен? Та нали све­щено задължение на всеки християнин е да убие един мъчител и гонител на християните. Кой друг, ако не Кинам би могъл да отро­ви или пререже гърлото на българския владетел?

Ясно е, че 350-те убити от Омуртаг първенци в Одринско са екзекутирани не за християнската си вяра, а за нещо друго. И като се има предвид, че регионът им е граничен и най-близо до столицата на Византия и крупния военноадминистративен център Адрианопол, ясно е, че те са създали организация, коя­то е възнамерявала да откъсне региона и да го присъедини към Византия, влизайки навярно (поради лесния контакт) в предва­рително споразумение с византийската власт. Разкрити, те са били осъдени и екзекутирани за държавна измяна (всички са или на българска държавна служба, или висши клирици), а не заради християнската си вяра.

Що се отнася до случая с екзекуцията на Енравота, той също не може да се смята за част от някакви гонения срещу християни­те в България. От български надписи от времето на Маламир ста­ва ясно, че той е взел престола малолетен и е починал, без да дос­тигне зряла възраст. Вместо него като регент-настойник е управ­лявал кавхан Исбул. Очевидно след смъртта на Омуртаг (831 г.) в средите на българския политически елит се е разгоряла борба за власт. Кавхан Исбул навярно е стоял зад законния престолонас­ледник Маламир, но друга групировка боили са настоявали, че в този напрегнат за държавата момент страната трябва да се ръко­води от възрастен син на Омуртаг. България наистина току-що е спечелила война с франкската империя, но е било ясно, че франките ще търсят реванш, при който биха могли да се съюзят с Ви­зантия. Групировката около Енравота е загубила битката, а водачът й, както често става в тези времена, и главата си. Християнската му вяра едва ли има нещо общо с причините за екзекуцията му. По-късни християнски писатели са представили държавните из­менници от Одринско и злополучния кандидат за българския трон като мъченици за християнската вяра, скривайки истинските причини за смъртта им.

Стигнахме вече до постановката в мита, „изясняваща" моти­ва на кан Борис I да приеме християнството. Тръгнал, значи, бъл­гарският кан на война с Византия, видял от връх на Емонската планина византийската войска в днешното Поморийско-Несебърско поле, разбрал, че ще загуби битката и войната поради числе­ното превъзходство на византийците, и без да влиза в битка, се... предал. Тоест приел да бъде покръстен с целия си народ, а възрад-ваните византийци светкавично му подарили областта Загоре. Това е територията с граници морският бряг от Емона до Ахтопол, на запад течението на Тунджа до слива й с Марица. Това е изключител­но ценна в стопанско отношение територия, тъй като включва пло­дородните черноземни равнини край Бургас, Ямбол и Сливен, го­ристите Странджа и Сакар и петте богати пристанища на Черно море (Несебър, Поморие, Дебелт, Созопол и Ахтопол). Те са впрочем и последните пристанища на Византия на западния бряг на Черно море (от Ахтопол до Константинопол няма други прис­танища) и в доставките на храни за милионния Константинопол Византия става изцяло зависима от България. Освен това, преда­вайки на България Странджа, византийският император ликви­дира и последната естествена преграда между страната ни и столицата на империята. От южните поли на Странджа българските конни корпуси, препускайки вече само по равнините на Източна (днешна Турска) Тракия, могат да стигнат столицата Константи­нопол само за 48 часа.

По-върховни глупости не са написани и филмирани (спомне­те си филма „Княз Борис") в нито един мит за българската исто­рия. За всеки учен, който познава нравите, обичаите, практиката на епохата в областта на международните отношения и вътреш­ния политически живот в средновековните държави, този мит е натрупване на нелепост след нелепост.

Първо, българската армия е по-силна от византийската дори когато е по-малобройна, по простата причина, че е армия от кон­ни бойци, тежко и леко въоръжени, а византийската армия е пе­хотна. Точно в полетата при Несебър и Поморие българите печелят няколко грандиозни победи в предходния век. Впрочем, ще ги печелят и след 864 г. (Ахелой в 917 г. например). Кодексът на чест­та изключва българските велики, средни и нисши боили да се пре­дават или да се съгласят на унизителен мир, без да са изстреляли и една стрела и да са сблъскали меч в меч. Тази армия 150 години вече не е губила сражение, командирите й имат грандиозно са­мочувствие. Във Византия в тази епоха съществува понятието „българска гордост", което се използва като характеристика на са­моуверен и надменен човек. Без съмнение, ако Борис бе предло­жил това, което разказва митът, боилите щяха да му откъснат гла­вата още там, на върха на Емонската планина, да изберат нов кан и да мислят как да разгромят византийската армия. Правили са го в VIII век няколко пъти, и то за по-малки провинения на кана. Телец е сменен и бит само защото след победно сражение по тези места в 763 г. не е преследвал отстъпващата византийска армия. Ако българската армия наистина е била по-малобройна, то Съве­тът на великите боили щеше да реши да не приема сражение в равнината, а да устрои засада в старопланинските проходи - Дюлински или Емонски в случая. Византийската армия изпитва див ужас от проходите - там е бита няколко пъти и силната армия на Константин Копроним, и други императори. А на един (Никифор Геник) след такова влизане в проход на Стара планина през юли 811 г. главата става златообкована чаша.

Още по-нелепи са действията на византийския император Ми­хаил. Той печели войната, без да изстреля една стрела срещу едно голо обещание на Борис I да стане християнин, и му отстъпва една изключително ценна в стопанско и военностратегическо отноше­ние област. Ами ако обещанието на Борис I си е най-обикновена военна хитрост? Пет минути след предложението на императора на военния съвет да предаде Загоре на българите той ще бъде зак­лан, а един от пълководците му - вдигнат на щит и провъзгласен за император. Това също е ставало многократно във Византия.

И тъй като изворите сочат, че областта Загоре след 864 г. на­истина е в границите на България, истинският ход на войната е бил съвсем друг. Ясно е, че и този път българската армия е опукала византийската в полето край Несебър и Поморие. Ясно е, че след това е завладяла Загоре в описаните по-горе граници. Да при­тежават тази територия, българите са смятали, че имат право въз основа на даряването й, което прави император Юстиниан II в 705 г. на кан Тервел. Но за да не горчи чак толкова много хапчето и да спаси донякъде престижа на Византия, кан Борис I е предложил да приеме християнството - едно решение, което сам е взел отдав­на по съвсем други мотиви.

Трябва да подчертая, че е търсена известна символика. Както споменах по-напред, кан Тервел е бил християнин и удостоен освен с областта Загоре, и с титлата кесар. Несъмнено Борис I е намеквал, че желае историята да се повтори, т.е. освен да му признаят владе­нието на Загоре, и да получи резервираното само за християнски владетели достойнството на цар (кесар). Мимоходом искам да от­бележа, че и други български царе, желаещи да притежават тази област, се мъчат да смекчат горчивината от загубата й за Византия. Цар Константин Тих предлага отдаването й на България в 1270 г. да се смята като зестра на византийската принцеса, за която се жени. Същото прави и цар Светослав Тертер в 1304 г., и то след като е разгромил византийската армия и превзел областта. Той пък иска да се оформи владението й от България като зестра за желания от него брак с византийската принцеса Теодора. Така и става.

Мотивите на кан Борис I да приеме християнството и да го обяви за единствено позволена религия в България са много по-сериозни и предизвикани от висши държавни и национални ин­тереси. В 852 г. България е една от трите европейски суперсили с граници от Будапеща до Одрин, от Днепър до Драч на брега на Адриатическо море и от Карпатите до Бяло море. Но в междуна­родните отношения е третирана като езическа държава, тъй като владетелят й е езичник, а и немалка част от населението. Остана­лите две суперсили - франкската (Свещената Римска) империя и Византия, са християнски държави и не смятат България за рав­ноправен партньор. Превръщането й в християнска държава я превръща в равноправен субект в отношенията с останалите во­дещи политически сили в Европа. Това е като днес да станеш член на Европейския съюз.

Причините от вътрешен характер за обявяването на христи­янството за държавна религия също са достатъчно сериозни. Много въпроси, свързани с правото, са решавани в зависимост от нор­мите на религията на отделния човек или група население. Спо­ред нормите на една религия едни поданици на България са има­ли право на една, други на няколко жени. Пълен хаос е настъпвал в такива случаи при дележа на наследството при смърт на роди­телите. С приемането на християнството от целия народ цар Бо­рис I очевидно е искал да въведе единно законодателство, произ­тичащо от нормите на християнската религия и римското право, което да бъде валидно за цялото население на държавата. Закони­те всъщност са били отдавна готови и събрани в т.нар. Юстинианов кодекс.

За да предприеме такава решителна и съдбоносна за Бълга­рия стъпка, която засяга интересите, а и емоциите на голяма част от населението, кан Борис I като всеки опитен държавник не мо­же да не е положил сериозни усилия да спечели на своя страна и ръководния елит на страната. При тогавашното устройство на дър­жавния апарат това означава безусловната подкрепа на Съвета на 12-те велики боили, в който влизат представители на най-знатни­те български (прабългарски) родове, и комитите - управители на десетте области. Подкрепата на начинанието на Борис I поне от тези висши представители на българската аристокрация е абсо­лютно задължителна, тъй като освен административна власт тези висши държавни служители са и висши офицери в армията и ко­мандват крупни военни части. Към 864 г. Борис I очевидно е имал пълната им подкрепа, за да обяви на целия свят, че приема хрис­тиянството и иска покръстители и от Константинопол, и от папството в Рим, и от Немското кралство за тази част от населението на държавата си, които още не са били християни.

Затова нелепа и невъзможна е и онази постановка в мита, че след бунта, последвал християнизацията, цар (вече) Борис I, големият държавноотговорен строител на държавата, изклал прабългарската аристокрация заменяйки я с тъпи, ограничени, некадърни и безотговорни славянски първенци. Нека разгледа­ме сведенията за бунта. В българската и византийската средно­вековна книжнина няма сведения за този бунт. Очевидно той е бил сметнат за нещо маловажно. Но сведение за него има в за­падноевропейски разкази. Те са от цикъл разкази, подчертава­щи силата на кръста. Е, и там е казано, че веднъж 52-ма про­винциални боляри се вдигнали на бунт срещу Борис заради то-ку-що издаден „лош закон", нарушаващ правата им. Но Борис излязъл срещу войската им, стигнала до Плиска, само с чест­ния кръст и като го вдигнал, всички паднали на колене и се пре­дали. Борис пуснал простия народ да си ходи, а водачите избил със семействата им.      

От разказа става ясно, че тези боляри били от провинцията, а столичните (т.е. цветът на прабългарската аристокрация) боляри останали верни на Борис I. И съм сигурен, че конните им корпуси, строени зад Борис I, са имали далеч по-разубеждаваща бунтовниците сила, отколкото кръстът в ръцете на Борис I. В провинцията живеят, разбира се, и прабългари, но основно там живеят славяни, авари, и техни представители обикновено управляват по-малките административни единици. Точно те са избитите и Борис I най-вероятно е избил аристократичния елит на славяни и авари. Прабългарският елит си е жив и здрав и си управлява държавата и областите и по времето на царете Бо­рис, Симеон Велики, Петър и Самуил. Всички имена на висши служители на властта в епохата на тези царе, ако не са християнски, са прабългарски - Сондоке, Мостич, Марманс, Алобагатур, Войтех, Кракра, Елемаг и т.н.

Най-куриозното е, че създателите на мита не са забеляза­ли, че никъде в средновековния разказ не е казано, че бунтът е срещу акта на християнизацията. Написано е „срещу лош за­кон", издаден от цар Борис I. Този закон би могъл да бъде закон за ново териториално деление на страната, окрупняващ адми­нистративните единици и оставящ 52-мата боляри без работа. Или да си сменят местоположението на службата.

Що се отнася до обвиненията към Борис I, че приел хрис­тиянството от Константинопол, а не от Рим, и така осъдил Бъл­гария да не получи помощ от католическа Европа при турската инвазия, са повече от смешни и издават единствено невежест­вото на авторите им. В 864 г. християнската църква още не се е разделила на католическа и православна. Това ще стане чак в 1054 г. Второ - мит е също липсата на помощ от страна на като­лическа Европа за православния християнски Изток. Помага Ев­ропа, колкото сили има, помага. И не толкова защото много ис­ка да помага, а защото и тя е сериозно застрашена. Венеция во­ди перманентна морска война с турците, Малтийският орден -също. В 1396 г. 60 000 рицари загиват край Никопол, в 1444 г. - не по-малко край Варна. Отчаяно се сражават и австрийците, ун­гарците, поляците. Друг е въпросът, че силите на католическа Европа в тази епоха не са големи. До вноса на културите с голя­ма биологична маса от откритата в 1492 г. Америка (картофи, царевица, боб) католическа Европа е слабо населена земя, с ряд­ко, физически слабо и технологично изостанало население, живеещо в епидемичен глад. Казано с две думи, Европа няма фи­зическа и военнотехнологична възможност да ни помогне ефек­тивно да се справим с турците.

Обявяването на християнството за официална религия в Бъл­гария е решение на управленския екип на цар Борис с предвари­телно набелязани стратегически цели в международен и вътре­шен план, които са постигнати. България застава във водещия ешелон държави, а на българската държавност са поставени здра­ви, точни и неразрушими опори. Гениалните прозрения на Бо­рис I и сътрудниците му, осъществени с желязна политическа ре­шителност, достойна за подражание и в други времена (включително и днес), не бива да се замъгляват с неверни мито­логични представи, обясняващи действията на българските по­литици в тази епоха със случайни фактори и измислени, но уни­жаващи ги действия и събития.

МИТОВЕТЕ ЗА ДЕЛОТО НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ

В началото на втората половина на IX век двама братя, византийс­ки поданици, създават азбука на български (или славянски език -двете понятия вече са синоними) език и превеждат богослужебни­те книги.

След редица перипетии, които ще разкажем по-нататък, азбу­ката и книгите им са пренесени в 886 г. в България от трима техни ученици, които, получили подкрепа от държавната власт и лично от цар Борис I (852-889 г.), интензивно започват да създават учили­ща, в които подготвят грамотни в новата писменост младежи, и скрипторни, в които се размножават богослужебните книги. През 893 г., разполагайки вече с необходимия брой грамотни свещеници и миряни, както и с необходимия брой книги, цар Борис I успял на Народен събор (висшия орган на властта в средновековна Бълга­рия) да прокара решение, с което новата писменост се обявява за официален език в българската държава и църква. И тази писме­ност е официална за държава и църква и до днес. Български мисио­нери още в Х век успяват да наложат тази азбука в Русия и в сръбс­ките княжества. Днес на тази азбука пишат в държави от Адриа­тическо море до Тихия океан. Това са България, Македония, Сърбия и Черна гора, Украйна, Беларус, Русия.

Братята Кирил и Методий са обявени за светци още през Сред­ните векове и от Православната, и от Католическата църква. А от папа Йоан-Павел II през 1979 г. - и за покровители на Европа, заедно с по-рано обявения за европейски небесен покровител св. Бенедикт.

В българската историография и историческа публицистика, колкото и странно да звучи, въпреки десетките хиляди публика­ции, не съществува една солидна академична монография, посве­тена на делото на двамата братя, която да анализира скрупульозно източниците за живота и делото на Кирил и Методий. Учените сякаш се боят да се докоснат до историята на едно дело, имащо (без преувеличение) глобални последствия за историята на човеш­ката цивилизация. Може би затова всичко писано за двамата бра­тя, поради недостатъчно дълбокия анализ на източниците в по-кратките форми на научното дирене (статии и студии), създава няколко мита около тази част на нашето минало. Единственото малко оправдание и на историците, и на историческите публи­цисти е, че самите древни източници по въпроса са си пак митове т.е. църковни жития на двамата братя или на техните ученици!

Странно е, но животът и работата им не са забелязани от съвре­менните им средновековни хронисти и историци.

Митологията около Кирил и Методий може да се раздели на три групи.

Първата е на историците, свързани с църквата. Те смятат, че след като спадат към висшите слоеве на обществото на една дър­жава на християнството, каквато е Византия, естествен е стреме­жът им да направят колкото се може повече езичници християни. И те са смятали, че това ще стане много по-лесно, ако християнс­твото се проповядва на роден говорим език. Славяни по произход или знаещи отлично говоримия славянски език, двамата братя из­вършват необходимото - създават славянска азбука, превеждат бо­гослужебните книги и т.н. Мотивът за действие на двамата братя следователно е мисионерската им християнска ревност.

Гражданските историци оформиха втора митологична линия. Без да отричат християнската мисионерска ревност на братята, те подчертават факта, че и двамата, преди да се заемат със сла­вянската писменост и преводи, са висши византийски държавни служители. Методий е областен управител, а след това заедно с Константин-Кирил - дипломат за особено важни държавни ми­сии. Гражданските историци смятат, че азбуката и преводите са създадени по заповед на византийския император и одобрени от византийския патриарх в явно нарушение на триезичната догма (според която християнството може да се практикува само на гръц­ки, латински и еврейски език) във връзка с една чисто политичес­ка мисия, макар и осъществявана с религиозни средства. А целта на тази мисия е привличането на държавата Великоморавия в сфе­рата на влияние на Византия и изтръгването й от орбитата на све­щената Римска империя - съперник на Византия в претенциите й за легитимен наследник на универсалната християнска държава -проекция на Божието царство на Земята. Византия няма друг начин да установи своето влияние, тъй като няма пряка терито­риална връзка с Великоморавия (дели ги огромната територия на България в тази посока от Родопите до Балатон) и вижда чудесна възможност да овладее в църковно отношение страната, поста­вяйки начело на епархиите й свои служители. В политическите планове на Византия унищожението на България е стратегическа цел - ето защо не е предвидено славянската азбука и богослужени­ето да бъдат предоставени и на нашата страна. Тук Византия е пос­тигнала стратегически успех, налагайки в 864 г. християнството да се практикува на гръцки език. Чрез богослужение на гръцки език, наложен и на държавната администрация, Византия се на­дява да ерозира постепенно националното съзнание на българс­кия административен и духовен елит, а оттам и на целия народ и държавни структури. Поради този факт на Кирил и Методий ни­кога не е позволено от византийските власти да мисионерстват в България. А фактът, че и самите те не са го направили, е доказа­телство, че в дейността си братята се ръководят от политически, а не от религиозни мотиви, като си остават до края на живота вер­ни държавни служители на Византия. Пренасянето и утвържда­ването на славянската писменост у нас е страничен резултат от дейността им, станал по волята на историческа случайност (попа­дането на трима от двестате им ученици в България).

Третият и най-нов мит е рожба на зле интерпретирана (и то напълно съзнателно) информация от горните две митологични групи публицисти в последните петнадесетина години. Митоло­гията е главно в оценката на делото им. Авторите твърдят, че ня­ма нужда да славим с такава помпозност делото на двамата бра­тя, тъй като те са византийски политически агенти, които пет па­ри не дават за България. А налагането на азбуката им (или по­точно на идеята им за собствена азбука, тъй като днес пишем на азбука, създадена от Климент Охридски) е истинска катастрофа, тъй като ни отдалечава от ценностите на европейската цивилиза­ция, една от които е латинската азбука. С особена „трагична" сила този „факт" е валиден днес, пречейки на притежателите на Интернет да общуват глобално на латиница със света. Този мит няма да обсъждам, тъй като твърденията са значително под равнище­то дори на тази все пак научнопопулярна книга. Само ще отбеле­жа, че малограмотният човек си остава малограмотен човек, ка­къвто и модерен етикет да си сложи - глобалист, гражданин на света и т.н.

Сериозно внимание заслужават обаче първите два мита. За да разберем какво точно се случва между 855-893 г., е необходимо да се уточни кой е поръчителят на азбуката и какви са личните мотиви на братята да се заемат с това дело, подчинявайки му из­цяло живота си.

Да видим какво е сигурното. Константин-Кирил и Методий-Страхота са родени в Солун в семейството на висш държавен слу­жител, заемащ втората по важност длъжност в администрацията на втория по големина град във Византийската империя. Баща им се казва Лъв, майка им Мария. Поне за нея късни жития твърдят, че е българка, към това заключение навежда и името на Методий (Страхота), което е имал преди замонашването, съобщено пак от по-късни източници. Впрочем спорът българи ли са двамата бра­тя, или гърци, е абсолютно излишен, тъй като е съвършено ясно, че Кирил и Методий, ако са гърци, не биха могли да научат така добре славянския български език, че да създават нови думи за сложните абстрактни понятия в богослужебните книги. Пазарът в Солун е мястото, където като деца Кирил и Методий биха могли да научат езика от български търговци от околните села, твърдят привържениците на тази теза. Първо, децата, а и висшите арис­тократи в Солун едва ли са били пускани да играят на пазара заед­но с простосмъртните си връстници - с тях се е занимавала вкъщи цяла орда възпитатели в различни области. А и на пазара Кирил и Методий биха могли да научат език с речник от 500-1000 думи от българските селяци. А в Магнаурския университет в Константи­нопол, където братята са изпратени като тийнейджъри, липсва фа­култет по славянска филология. Така че родният език на братята наистина е бил славянският български език. В това няма нищо що странно. Половин Византия говори в тази епоха на славянски език, особено в европейската й част, заселена, както видяхме, до Пелопонес, включително със славяни. Византия наистина е държава на християнството и никой не се интересува от етническия произход на поданиците на императора. Славяни по това време, а и преди него, заемат всякакви висши длъжности в империята - от генерали до патриарси.

Етническият и социалният произход на Кирил и Методий е все пак интересен, но от друга гледна точка, и установяването му би могло да изясни до голяма степен мотивацията му. В едно от житията на Кирил е казано, че дедите му са от аристократически род, „приближен до царя", който изпаднал в немилост и бил при­нуден да емигрира (в случая във Византия) поради християнската си вяра.

В тази епоха и предшестващите 150 години царе (канове) има само България, а също и аристократически родове, изповядващи християнска вяра. Това е родът Дуло, дал първите канове на Бъл­гария, но също и други аристократически родове, чиито предста­вители приели заедно с Кубрат християнството. В бурната втора половина на VIII век, когато Плиска се разтърсва от династически борби, християнството приемат и кановете Сабин и Телериг, но след като бягат и се заселват във Византия със сподвижниците си.

Тази фраза обикновено се тълкува от кирилометодиевистите като използван от Кирил библейски цитат. Включително и изра­зът, че иска да измие срама от челото на дедите си. Но бих желал да чуя поне един основателен аргумент срещу твърдението, че този израз може да се тълкува в прекия смисъл на казаните думи. Иначе казано, защо да не приемем, че Кирил и Методий са по­томци на български аристократи, намерили убежище във Визан­тия след загуба на политическа битка в България във втората по­ловина на VIII век.

Второто, което е съвсем сигурно, е, че българската азбука и преводите са създадени в 855 г. Годината е потвърдена не само от гръцки, но и от авторитетни български източници, като Чернори­зец Храбър.

Ужасно важно сведение и ужасно точна дата - за нея няма ни­какво съмнение при всички историци. Тогава направо се учудвам, че никой не си е задал няколко прости въпроса, водещи до още по-прости логични отговори.

Първо, за да създадат азбуката и преводите в 855 г., Кирил и Методий се отказват от блестящи кариери във върховете на дър­жавния апарат и се затварят в уединението на манастирските ки­лии завинаги. Мотивацията им обаче не би могла да бъде мисионерска християнска ревност, тъй като няма къде да проповядват и кого да кръщават в християнска вяра. Славяните във Византия са покръстени още преди 100-150 г. и практикуват християнство­то на гръцки език. Християните в България, доколкото ги има (а ги има, както видяхме, немалко) и по произход са българи, славя­ни и гърци, също практикуват християнството на гръцки език. Вяр­но, в България има още стотици хиляди езичници, но за да пропо­вядват на славянски език в България, Кирил и Методий трябва да имат разрешение и от византийския император (който никога ня­ма да го даде) и, което е по-важно - от българския кан Борис I, който в 855 г. е езичник и такъв ще бъде още 8-9 години. До други славяни Кирил и Методий нямат достъп - България прегражда пъ­тя на север към чехи, поляци и сърби, а печенегите и хазарите -пътя към руските славяни.

Годината на създаването на азбуката елиминира и политичес­ката мотивация, предположена от гражданските историци. Визан­тийският император и константинополският патриарх не са екст­расенси, за да „видят" в 855 г. как през 863 г., т.е. осем години по-късно, великоморавският княз им иска чрез нарочно пратеничество проповедници, които да въведат във Великоморавия богослу­жение на роден писмен език. На България, а и на своите славяни, както вече писах, византийските императори нямат и капка на­мерение да дават богослужение на роден език. Защо да губят едно оръжие, което ефективно действа и на тяхната, и на българска те­ритория.

Тогава? Кой, как и защо е мотивирал Кирил и Методий да прекратят перспективните си административни кариери и да се заемат с трудното и небогоугодно дело по създаването на българ­ската азбука, преводите на богослужебните книги и разпростра­нението им? Иначе казано, кой е поръчителят на азбуката? Из­лишно е да казвам, че той задължително трябва да е човек с абсо­лютна власт над стотици хиляди или няколко милиона езичници, говорещи на славянски език. Само такъв човек може да осигури такова мащабно поле за действие, заслужаващо усилия и жертви на хора от ранга на Кирил и Методий.

В тази епоха единствената славянска държава, управлявана от езически владетел, е България. Тя заема цяла Югоизточна Ев­ропа. Има няколко малки славянски княжества в западната част на региона, но те са в диоцеза (църковната област) на Римската църква. Великоморавия също. А от също малките тогава руски княжества Византия (а това означава и солунските братя) са отда­лечени освен от България, и от огромна степна полоса, в която живеят диви степни неславянски народи - печенеги, кумани, хазари. Българският кан Борис I заема българския престол през 852 г. Предшествениците му кан Крум (801-814 г.), кан Пресиан (814-832 г.), кан Маламир (832-837 г.) и кан Омуртаг (837-852 г.) за петдесе­тина години превръщат България в стабилна европейска военна, икономическа и политическа суперсила. В държавата живеят мно­го народи, но в последните стотина години се е наложил славянс­кият език. Населението изповядва и различни вери в езически бо­гове - Тангра, Перун, Лада, Волос. Една значителна част от населе­нието вече изповядва християнска вяра - потомци на Кубратовия род и сподвижниците му, останали в завладените Тракия и Мизия ромеи-християни от различен произход - траки, славяни, гърци, арменци, потомци на отвлеченото от кан Крум ромейско населе­ние от Одринска Тракия, заселено в Подунавието, новопокръсте­ни от свещениците на българските християни. Цялото това насе­ление се е подчинявало на различни закони, произтичащи от ре­лигията му, и този факт не може да не е безпокоял държавната власт на България. България е имала нужда от закони, валидни за цялото население на държавата, а в тази епоха това може да стане само ако цялото население изповяда една и съща религия - от ней­ната доктрина произтичат законите, както е и до днес в някои ис­лямски страни. Пак в тази епоха само християнската религия е предлагала набор от закони, засягащи всички сфери на живота. Това е т. нар. Юстинианов кодекс, в сила във Византия, и прекрас­но уреденият живот в империята на ромеите от тази гледна точка не може да не е импонирал на българските владетели.

От външнополитическа гледна точка въпреки военната си мощ България също е имала сериозен проблем. Държавите в За­падна, Средна и Южна Европа вече са били християнизирани. Но езическа България не е била гледана в междудържавен план като нормална европейска държава. Международни договори, сключени с владетел езичник, нямат тази сакрална сила като до­говорите между две християнски държави. Нарушението им не се е смятало за толкова тежко клетвопрестъпление. Държава, уп­равлявана от езичник, казано с две думи, независимо от мощта й, не се е смятала за равностоен партньор - такива са само дър­жавите, влизащи в „семейството на християнските народи" (има такъв израз в Средните векове). Кан Борис I, естествено, си е да­вал сметка, че България, за добро или за зло, ще се развива в този геополитически район, в който я настаняват и утвърждават Ас­парух, Тервел, Крум, Омуртаг, Пресиан. Затова обявяването на християнството за официална религия в българската държава е било наложителен акт от гледна точка на по-доброто й между­държавно ситуиране. 

И така, изключително сериозни вътрешно- и външнополи­тически причини налагали българският управленски екип след 852 г. да обяви християнството за официална (което означава и единствено позволена) религия в България. Това е било ясно на ръководителя на екипа кан Борис I още в началото на управле­нието му в 852 г. Но Борис се е колебаел. И главните му страхове едва ли са били свързани с евентуална силна вътрешна опози­ция. Кан Борис I добре е разбирал, че наред с позитивните резул­тати във външен и вътрешен план християнството, практикува­но на гръцки език, може да доведе и до един фундаментален не­гативен резултат - споменатата вече ерозия на националната идентичност и неминуема гибел на независимата българска дър­жава. Християнската религия, за разлика от всички езически ре­лигии, се изповядва чрез писаното слово. Всеки ден в църквата се чете откъс от Светото евангелие, житието на светеца (или све­тицата) на деня и т.н. Отделно благочестивият християнин тряб­ва да чете и вкъщи - псалтира, деянията на апостолите, съчине­нията на т.нар. отци на църквата и т.н. Напълно естествено е ези­кът на църквата да е и език на държавната администрация. Гърцизирането на българския народ при практикуването на хрис­тиянството на гръцки език е било въпрос на 3-4 десетилетия. И за кан Борис I е било ясно, че след превръщането на България в духовна провинция на Византия (в многонационалната империя гръцкият език е бил език на църква и държава) е следвало в късо време и завладяването й от империята.

Кан Борис, разбира се, е знаел средството, с което може да се елиминира единственото потенциално негативно въздействие на християнството в България. Това средство е практикуването му на говорим роден език - в случая славянобългарския език, нало­жил се по естествен път и говорен от цялото население на страна­та. За целта е трябвало да се създаде азбука, да се преведат и размножат богослужебните книги. Тежка филологическа, литературна, а и производствена задача. Да, и производствена, защото за нор­малното функциониране на 10 000 църкви, колкото е бил вероят­но минималният брой, нужен за България, са необходими 200 000 книги, а за да се произведат, трябва да се отгледат, заколят и обра­ботят кожите на 10 милиона агнета - книгите в тази епоха се пра­вят от пергамент. А преписването на всяка книга (в тази епоха няма печатници) отнема от 2 до 6 месеца.

Специалисти по въпроса в България е имало - свещениците и епископите на хилядите християни в България са били, естестве­но, грамотни хора и са знаели еднакво добре и гръцки, и славяно­български език. Точно такива хора в българските земи са превели вече два пъти свещените християнски книги на говорим език. То­ва са епископ Вулфила, създал готска азбука в IV век и превел све­щените книги, и епископ Никита Ремесиански, създал тракийска азбука и превел книгите на тракийски език, за да покръсти успеш­но тракийското племе беси, живеещо в Западните Родопи. Днес за съжаление няма оцелели нито готски, нито тракийски богослужеб­ни книги, но тогава сигурно все още оцелели в бурите на варварс­ките нашествия екземпляри е имало по църкви и манастири. Ки­рил и Методий сами намерили в Херсон едно евангелие, написано с „рошки букви". Специалисти смятат, че братята са открили именно евангелие, написано на готски език.   

Но кан Борис I е знаел още едно. Ако в 1У-У век всеки е могъл да прави каквито си иска азбуки и да превежда свещените хрис­тиянски книги на каквито си иска езици, то във втората половина на IX век това е невъзможно. Всичко вече в тази област е полити­ка. Б започналия вече двубой за върховенство в християнския свят между римското папство и константинополския патриархат ези­ците, на което се практикува християнството, са част от оръжия­та, и то солидна част. Латинският е езикът на папството, гръцкият - е на Константинопол. От нафталина е изкарана триезичната дог­ма, според която християнството може да се практикува само на еврейски, гръцки и латински. Не че не се е нарушавала в минало­то - християнството се изповядва отдавна и на етиопски, коптски, арменски, грузински... Но вече, и най-вече в Европа, не може, за­щото и папата, и патриархът на Константинопол прекрасно зна­ят, че нов език, на който да се изповядва религията, означава и нов властови център в християнството, особено когато, какъвто е случаят с България, става дума за европейска политическа и воен­на суперсила с многобройно население и войска.       

Без съмнение кан Борис I е могъл да натовари екип свещени­ци от България да направи славянска азбука, да преведе богослу­жебните книги, да приеме сам християнска вяра, да покръсти всички езичници, да обяви християнството за официална религия в България, да свика Народен събор, който да реши християнст­вото да се изповядва на български език. И е знаел какво ще пос­ледва - папството и константинополският патриарх светкавично, въз основа на триезичната догма, щяха да обявят българската аз­бука за неканонична, българите и владетеля им - за еретици. Това свежда до нула търсения външнополитически ефект от приема­нето на християнството. Даже става по-лошо. Християнските дър­жави воюват с много по-голямо настървение срещу еретици, от­колкото с езичници. Защото езичниците след победа над тях мо­гат да се кръстят, а от еретиците, според разбиранията в Средно­вековието, нищо не става, та затова се изтребват до крак. Така ста­ва с албигойците в Прованса, протестантите в Германия, хугено-тите във Франция и т.н.    

Славянската азбука и писменост е трябвало да бъдат създа­дени от високопоставени лица от един от двата центъра на хрис­тиянството - Рим и Константинопол. Освен преводите на богослу­жебните книги, те е трябвало да постигнат и нещо по-важно - канонично признание на азбуката и преводите от Рим и Константинопол. Кан Борис I е търсил такива хора и очевидно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий - внуци на български аристократи на служба във висшата византийска държавна йерархия. Само та­ка може да се обясни внезапното оттегляне в манастир на братята в 855 г. или малко преди това и заниманията им с азбуката и пре­водите в момент, когато те не са нужни нито на византийската държава, нито на византийската църква.

Едно такова виждане предполага контакт между кан Борис I и двамата братя, установяване на близки приятелски връзки, спо­деляне на планове, намерения, страхове и опасения. И съгласие на Кирил и Методий да работят за отстраняване на негативната пос­ледица от евентуалното приемане на християнството от кан Бо­рис I и българския народ.  

Поетият ангажимент очевидно е включвал освен съставяне­то на азбуката и преводите, постигането на канонично признание на азбуката от патриарха на Константинопол и папството. Едва тогава кан Борис I би се решил да обяви християнството за офици­ална религия в България.                                                           ,;;

Източниците, казват историци и исторически публицисти, не съдържат данни за контакти между Кирил и Методий и кан Бо­рис I преди 855 г. и след това. Естествено е за работата, за която са се договорили, кан Борис I, Кирил и Методий да имат и договорка да не се бие барабан - солунските братя е трябвало да запазят ста­тута си на висши държавни служители на Византия, работещи са­мо и единствено за интересите на Византия.

Кога е бил осъществен контактът между кан Борис I, Кирил и Методий? Двама германски учени предполагат, че контактът или контактите са осъществявани чрез Ана, сестра на Борис, учила за­едно с Кирил в Магнаурската школа. Те предполагат дори и ро­мантична връзка между двамата млади български аристократи. Но защо връзката да е с посредник? Кирил и Методий са летящи дипломати на империята и решават сложни проблеми с араби и хазари. Въпреки мира между България и Византия, в началото на управлението на кан Борис I между двете страни не може да не са възниквали спорни въпроси и кой друг би могъл да бъде изпра­тен с дипломатическа мисия в България да ги решава, освен Ки­рил и Методий? Солунските братя знаят езика на българите и са далечни роднини вероятно на половината членове на Съвета на 12-те велики боили - средновековното правителство на България. А може би и на самия кан Борис I. Индиректни сведения за контакт между Борис I и братята е и мисията им в долината на река Брегалница във Вардарска Македония - тогава част от България. В тази мисия, станала преди 864 г. (датата на обявяването на христи­янството за държавна религия), братята покръстили 54 000 славя-ни-езичници, а в гр. Равен - и самия Борис, който очевидно им дошъл на гости. Кирил и Методий не биха могли да проповядват без разрешението на българската държавна власт в Брегалнишко, т.е. без разрешение на самия кан Борис I, а да се смята, че са про­никнали нелегално в България, е смешно и наивно за всеки, който знае какво солидно (с валове, ровове и непрекъсната дървена ог­рада) съоръжение е българската граница в тази епоха и колко без­милостни са граничарите - по закон те стрелят на месо срещу все­ки нарушител, иначе убиват тях. Впрочем така загива цар Борис II в 980 г., неразпознат от свой граничар, тъй като бил облечен в ромейски дрехи. По всичко личи, че Брегалнишката мисия се е състояла между 855-864 г. и е била експеримент, целящ проверка на годността на азбуката и преводите, както бихме казали днес, „на терена за действие". Експеримент, наблюдаван лично от Бо­рис I. Странно е, че учените и публицистите „забравят" този из­точник („Брегалнишката легенда"), разказващ за събитията, или се опитват да оспорват достоверността му. Нормално е - той ре­шително не пасва на предварително избраната теза, че Кирил и Методий нямат нищо общо с България и с Борис I. Брегалнишка­та мисия е прекратена вероятно от византийския император, а и от патриарха, които са били сериозно обезпокоени от успеха й. То­ва е означавало покръстване на българския народ и практика на богослужението на роден език без участието на византийската дър­жава и патриаршия. Пред перспективата Кирил и Методий да бъ­дат елиминирани от византийския държавен апарат, а новопок­ръстените на роден език българи да бъдат обявени за еретици, тан­демът Борис I - солунските братя е бил принуден да свие знамена­та в раклите в очакване на по-добри дни.

Тези дни идват неочаквано в 863 г. Великоморавският княз ис­ка от Константинопол да му изпратят проповедници на славянс­ки език - твърде е вероятно Брегалнишката мисия на братята да се е разчула по белия свят, както и наличието на славянска азбука и славянски преводи на богослужебните книги. В Константино­пол ръководителите на Византия правилно са преценили, че дру­га възможност за установяване на влияние във Великоморавия ня­ма и че се налага да се наруши и без това отдавна нарушаваната триезична догма. Византийските политици винаги поставят дър­жавните интереси над всякакви религиозни догми - това може да го потвърди всеки добър познавач на византийската история. За­това Кирил и Методий са измъкнати от манастира, поотупани от праха, а славянската азбука и книги - благословени от патриарха, и кой знае защо - и от императора. Чак пък толкова не е нужно, достатъчна е била патриаршеската благословия, тъй като тя оз­начава КАНОНИЧНО ПРИЗНАНИЕ НА НОВАТА АЗБУКА. Стра­ховете на Борис I са свършили и затова той веднага официално се кръщава в един от следващите няколко месеца и обявява христи­янството за официална държавна религия. Разбира се, той не иска веднага практикуването на новата държавна религия да става на роден език. Християните в България дотогава се молят и четат на гръцки език и са под юрисдикцията на Дръстърската архиеписко­пия, която пък е поделение на Константинополската патриаршия. Такова искане би било акт на крайно неуважение към кръстника на българския владетел византийският император Михаил и по­вод за междудържавни усложнения. Борис I е планирал при под­ходяща международна обстановка да направи това, правилно смя­тайки, че в следващите години има по-важни неща да свърши и че няма да ги свърши без мирни отношения със съседните държа­ви. Тези неща са свързани с очакваната вътрешна опозиция на хрис­тиянството, подчинението (на Рим или Константинопол) на Бъл­гарската църква, извоюването на известна или пълна автономия на църквата ни, подчинението й в духа на идеите на цезаропапизма на волята на владетеля и т.н. Всичко това цар Борис I ще пос­тигне между 864-886 г. В 869 г. той има нов повод за радост. През тази година в Рим папа Адриан П, отново по политически съобра­жения (търсил е подкрепата на Византия, за да се задържи на пап­ския престол) тържествено освещава в църквата „Санта Мария Маджоре" азбуката и книгите на Кирил и Методий. Той смята два­мата братя за византийски държавни служители и цялата исто­рия с азбуката и книгите - за византийска държавна акция, фор­мално това е така и е ново доказателство за мъдрото решение на тандема Борис - Кирил и Методий да действа точно по този начин и с този статут на солунчани. В 869 г. те вече са изпълнили най-важната част от поетия пред Борис I ангажимент - постигнали са канонично признание на азбуката и богослужебните книги на бъл­гарски език и от двата законодателни центъра в Европа по този въпрос. Държа да подчертая, че нито Византия, нито папството повече ще разрешат използването на народни говорими езици в богослужението. Преводачи на Светото Евангелие в Холандия и Англия ще бъдат осъждани и екзекутирани в тази епоха, а прево­дът на Библията на немски език в XV век ще доведе до разкол в Католическата църква и поява на протестантството.

За съжаление Кирил умира в Рим в 869 г., а Методий е наз­начен за архиепископ на Моравия. Играта трябва да продължи, напускането на тази важна длъжност и идването на Методий в България може да накара и Византия, и папството да преосмис­лят решението си за каноничността на славянската писменост и преводи на богослужебните книги. Съгласно правилата на българ­ската държавна игра, водена от Борис, и Методий е трябвало да завърши живота си в чужбина.

Но как азбуката и книгите да пристигнат в България в точния момент, за това Борис I се е погрижил. След смъртта и на Мето­дий в 886 г. делото му във Великоморавия рухва под ударите на немското духовенство и на поставения под контрола на Немското кралство великоморавски княз. Близо двестате им ученици са арес­тувани, хвърлени в затвор и продадени в робство по-късно на ня­какъв евреин във Венеция.

Но трима от тях според житията им (Климент, Наум и Ангеларий) са освободени от затвора, конвоирани от немски войници до Дунав (граница тогава с България) и прехвърлени в областния български център в Белград. Тамошният областен управител свет­кавично ги изпратил в Плиска при Борис I, който едва не умрял от радост, че в ръцете му попадат такива хора, с такава азбука и такива книги. След като ги оставил да си починат една зима (Ан-геларий умрял, за съжаление), той изпратил Климент в Охрид, а Наум оставил в Плиска и им възложил задачата да подготвят све­щеници и да уредят производството на богослужебни книги. На­меренията на цар Борис I са повече от ясни - за няколко години да разполага с няколко хиляди свещеници, обучени да четат и пишат на роден език, и няколкостотин хиляди богослужебни книги, за да може в един ден по заповед на царя и Народния събор във всички български църкви едновременно да се премине на богослужение от гръцки на български език. Климент и Наум изпълняват блес­тящо задачата. Само Климент подготвя между 886-893 г. над 3500 свещеници. Вероятно не по-малко подготвя и Наум. В многоброй­ните манастири, строени с пари на българската държава край Ох­рид и Плиска, вече завършилите училищата на Климент и Наум пък преписват до изнемога хилядите необходими за богослужението книги.

Но наистина ли е чисто историческа случайност чудодейната поява на Климент и Наум в България? Кои са те - гърци, славяни от Византия, великоморавци, както спорят учените? Наистина ли са неочакван подарък на съдбата за успешна реализация на амби­циите на Борис I и българската кауза?

Наистина се учудвам - защо никой от учените не се е запитал как така Климент и Наум имат различна съдба от останалите двес­та арестувани и продадени в робство ученици на Кирил и Мето­дий? Защо са освободени от затвора, докарани с охрана до българ­ската граница (и то до областен град), и им е помогнато да се прех­върлят отсреща? И как Борис I, ако вижда тези хора за първи път, ще им окаже такова огромно доверие, поверявайки поне на Кли­мент, който е най-обикновен монах, властта в цяла област? Защо­то, изпращайки го в Охрид, Борис сменя областния управител Ко-токий с друг (Домета), комуто обаче поръчва да се подчинява на Климент. И Климент, и Наум получават крупни суми, за да стро­ят манастири скриптории, в които да се преписват книгите или да се подготвят свещеници. В Охрид и в околностите му това са „Св. Пантелеймон", „Св. Наум", „Св. Иван Бигорски", „Св. Бого­родица Пречиста" в Кичево, „Св. Архангел" в Прилеп, „Св. Геор­ги" в Ресен, в Битоля, а в Лудогорието и Добруджа - манастирите в Плиска (Голямата базилика), в Преслав, Равна, Хан Крум, Черног-лавци, Варна, Мурфатлар. Наивен добродушник ли е цар Борис, поверявайки толкова власт и пари на довчера непознати хора, и то небългари?         

В житията и на Климент, и на Наум си пише какви са те, но кой да чете, особено ако не пасва на предварително съставената теза. А си пише, че са синове (и най-вероятно са братя) на благо­родни родители от Мизия, т.е. на български аристократи. Сино­вете на българските аристократи, както в много други среднове­ковни държави с абсолютна монархическа власт, се обучават в дво­реца на владетеля (затова владетелят в България ги нарича в ре­дица документи „мои хранени хора") и при достигане на зрелост получават назначения във висшата военноадминистративна власт.

Едва ли можем да се съмняваме, че както всички юноши от българската военна аристокрация, и Климент, и Наум, и Ангела-рий са мечтаели да получат назначение на командири на конни полкове и да препускат във вихрени атаки срещу вражи войски, нахлули в територията на Отечеството. Но са получили назначение на... монаси. Самият син на цар Борис - Симеон Велики, също е обичал вихрени конни атаки. Личи си по недопустимото му от държавническа гледна точка лично участие в решителния щурм на бронирания конен корпус на българската армия в битката при Ахелой. Царят не може лично да участва в сражение, тъй като, освен че губи контрол над частите, участващи в сражението, мо­же да бъде и убит, а при централизираната власт в България тако­ва развитие на нещата може да доведе до разгром на цялата дър­жава. Както става след смъртта на цар Иван Владислав, участвал лично в сражение край Драч в 1018 г. Симеон Велики също е мо­гъл да загине - в боя при Ахелой конят му е бил убит. Куриозното е, че и той като младеж, обичащ сраженията, е назначен като Кли­мент, Наум и Ангеларий за... монах и като такъв - изпратен в Магнаурската школа. Цар Борис I очевидно го е подготвял за архие­пископ или за патриарх на Българската църква. Задачата на Кли­мент, Наум и Ангеларий е била друга - да усвоят грамотност на славянски език и един ден да я пренесат в България заедно с пре­водите на Кирил и Методий, а след това да организират въвежда­нето й във всички енории и епархии на България. Такива са били времената - момчета, родени да командват бойни конни корпуси, е трябвало да се занимават с религиозни и свързани с тях просвет-но-образователни въпроси. Но държа да подчертая - това са отно­во стратегически въпроси от висша държавна важност. На прак­тика Климент, Наум и учителите им Кирил и Методий коват ед­но страшно и непобедимо оръжие за българския народ с мощ и сила, по-голяма от всички конни корпуси на държавата, взети за­едно. Защото българският меч се е пречупвал на няколко пъти в четиринадесетвековната ни история, но българското писмено сло­во - никога. И във всеки момент, когато е изглеждало, че с Бълга­рия или с българския народ е вече свършено, се е намирал някой българин да ревне от страниците на някоя книжка, че българинът трябва да се гордее, че е българин, тъй като българите имат исто­рия, а оттам и права и бъдеще.

Самото приемане на Климент, Наум и Ангеларий в екипа на Кирил и Методий между другото е поредното доказателство, че двамата братя работят в тясно сътрудничество с цар Борис I. Те не може да не са знаели, че Климент, Наум и Ангеларий са българи, аристократи и „хранени хора" на цар Борис I.

При тези обстоятелства вече не е никаква загадка защо съдбата на Климент, Наум и Ангеларий е решително по-различна от съдбата на останалите ученици. След като вестта за арестуването на Кирило-Методиевите ученици е стигнала до Плиска, несъмне­но с бързо послание на цар Борис немският крал е бил известен, че трима от тях са български поданици, близки на Борис аристокра­ти, изпратени във Великоморавия лично от него, и че много ще се радва, ако бъдат освободени и максимално бързо изпратени в Бъл­гария в най-близкия до границата български областен център. Ни­що чудно въпросният център дори поименно да е бил посочен -Белград, а белградският управител да е получил инструкции да ги очаква и без много-много да се чуди, да ги препрати в Плиска по възможно най-бързия начин.

Убеден съм, че тонът на писмото на цар Борис I до немския крал е бил, макар и любезен, достатъчно твърд. По това време българското царство и немското кралство са в политически и вое­нен съюз, но по-голямата и по-силна страна е България. В 829-831 г. тя си премерва силите с въпросното кралство (по времето на кан Омуртаг и крал Людовик Благочестиви) и войната приключва с пълен разгром на немските армии, като България завоюва Панония (днешна Унгария). Немският крал също е умеел да си пра­ви сметки и очевидно не е проявил и капка колебание дали да раз­вали тъй ценния си съюз с България заради трима монаси, които с нищо не му бъркали работата, а и Борис искал от него просто да ги екстрадира от страната си. Той така и направил, стараейки се с назначената охрана и косъм да не падне от главите на тримата българи.                     

И така, това, което научаваме и знаем от книги, статии, сту­дии, филми и учебници за Кирил и Методий, Климент и Наум, е повече или по-малко митология. Авторът на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двама­та солунски братя, а българският кан (след 864 г. - цар). Борис I решил да елиминира единствената фундаментална негативна пос­ледица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия - проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, които създават бъл­гарска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език. Постигнато е каноничното признание на българския език от законодателите по въпроса в то­гавашния свят (Рим и Константинопол), подготвя се необходимият брой грамотни хора и книги, както и средища за възпроизвод­ството им. Тази титанична работа, траеща около 40 години, става с политическата и солидната финансова подкрепа на българската държава, непрекъсвана нито за момент, и лично на нейния ръко­водител - цар Борис I. Разбира се, огромна е и заслугата на братята Кирил и Методий, спечелили главните сражения в тази дълга вой­на, и то в изключително дискомфортните условия на враждебно чуждоземно обкръжение, на Климент и на Наум, извършили ра­бота, която и тогава, а и днес се извършва от огромни колективи. Много преди историците българският народ (още през Сред­новековието), изглежда, е разбрал, че делото на славянската пис­меност е дело на един екип, и е отдал почитта си към него в култа към „Св. Седмочисленици български". Култ, в който влизат всички герои на нашия разказ.

МИТЪТ ЗА СЛАБИЯ  ЦАР ПЕТЪР (927-969) 

Цар Петър управлява България от 927 до 969 г. Това е най-дълго управлявалият български държавен глава - 42 години. След него е цар Иван Александър с 40 години управление - от 1331 до 1371 г. Тодор Живков, за когото моите съвременници смятаха, че управ­лява Българията от сътворението на света, държа властта само 33 години.

Цар Петър беше обявен още в първия цялостен корпус по бъл­гарска история за слаб държавник. И така си върви до днес. От съжаление някой и друг милостив историк промърморва „как ня­ма да е слаб държавник човекът, когато татко му Симеон Велики (893-927) така изтощил с непрекъснатите си войни с Византия ико­номическите и демографските ресурси на България, че тя вече не могла да се съвземе, каквото и да правел цар Петър".

Въз основа на какво историците са направили извода, че цар Петър е бил слаб държавник и е водил България към гибел? Ами цели 42 години не е вкарал България в нито една война.

Второ, князът на покорена Сърбия - Чеслав, държан като за­ложник в Преслав, избягал в покорената Сърбия в 934 г., отцепил се от България и си управлявал миниатюрната държавичка, без цар Петър да вдигне на бой поне един полк и да възстанови ста­туквото. Иначе историците признават, че другаде, включително и срещу главния враг Византия, цар Петър не е загубил и квадратен сантиметър българска земя.

Е, да, казват историците, ама през България пет-шест пъти в годините на управлението му минали унгарски войски, които на­падали и ограбвали Византия. Вярно - казват историците в древ­ните книжа, няма сведения, че унгарците ограбвали българските земи, но щом са минавали през България, няма начин да не са ограбвали и България. А цар Петър не се е опитал да им попречи с българска войска нито веднъж.

И много набожен бил цар Петър. Главното му занимание би­ло да строи църкви и манастири. Въпреки всичко като протест срещу лошото му управление и непрекъснатото влошаване на жиз­неното равнище, като социален протест възникнало движението на богомилите. А то, като идейност, предхождало мисълта на Реформацията с цели пет века и било наш нов принос в прогресив­ната европейска духовна и политическа мисъл.

Дотук добре, но средновековните българи нещо не са съглас­ни с оценката на съвременните български историци.

Първо, баща му Симеон Велики го определил за наследник на трона, макар че не бил първороден син. Очевидно, смятал го е за най-способен. Нерешителният Петър се справил доста реши­телно с опитите на двама от братята си да го свалят от трона.

Второ, в българските апокрифни летописи (т.е. в т.нар. народ­на литература) се казва, че цар Петър е добър цар, данъците били ниски и в България се живеело много добре.

Трето, летописите явно не лъжат, тъй като всеки, вдигнал въс­тание по време на византийската власт над българския народ, сла­гайки българската корона, се преименувал на Петър. Това напра­вили Делян в 1040 г. и Константин Бодин в 1072 г. Накрая при ус­пешното въстание на братята Асен и Теодор в 1185 г. в Търново Теодор, който като по-стар бил обявен за цар, взел и той името Петър. И ние така си го учим - въстанието на Асен и Петър.

Очевидно, вземайки неговото име, а не на Крум, Симеон и Саму­ил, въстаническите водачи са си правили пиара, че ще управляват като Петър. Но това означава, че той е бил почитан и уважаван от българското общество повече от прочутите с победите си на бой­ното поле Симеон, Крум и Самуил. И повече дори от Борис Кръс­тителя, който отгоре на всичко бил обявен за светец и, както се казва, е трябвало да бъде уважаван служебно, В интерес на исти­ната, и Петър е обявен за светец, но естествено по-късно.

И накрая, четвърто. В Средните векове слаб държавник не може да управлява 42 години. Много по-рано той щеше да рухне или държавата му да бъде пометена от някоя държава съперник в региона или самият той ще бъде свален от група приближени, ко­ито ще му вземат мястото - за да укрепят държавата или за да ползват облагите на властта. Да държи властта близо половин век в онези вълчи времена, може само много силен държавник.

Къде са сбъркали съвременните историци? Средновековни­те българи очевидно са имали по точна оценка. Първо, в предста­вата си за силен държавник. Първият том на първия цялостен кор­пус по средновековна българска история излиза в 1917 г. Това е времето на Първата световна война - четвъртата война за период от 30 години. За обществото и историците му силен държавник е този, който печели на бойното поле победи. Цар Петър не е вою­вал, значи е слаб държавник.  

Оттук нататък всичко, което съобщават за цар Петър средно­вековните хронисти, се анализира и синтезира в полза на предва­рително съставената теза. Чеслав избягал, отцепил Сърбия, а цар Петър не направил нищо. Но Чеслав управлява само едно от ня­колкото сръбски княжества, не ги обединява в голяма унитарна дър­жава, не воюва с България, живурка си тихо и скромно, а сръбските княжества са ликвидирани след няколко десетилетия от цар Саму­ил. Не е ли съвсем логично да предположим, че Чеслав не е бягал, а е изпратен като васал и доверен човек да си управлява княжество­то? Така се избягват периодични бунтове на разни претенденти за княжеския трон под лозунга за независимост на Сърбия.

Унгарците грабели и България на път за своите грабежи във Византия. На грабеж при тогавашните транспортни средства всеки унгарски боец може да има само една каруца. Унгарците грабят във Византия добитък, дрехи, платове, мебели, луксозни предмети на бита. Ако грабеха и в България, каруците им щяха да бъдат пълни още между Белград и Ниш. Как ще се движи този тежко натоварен керван до византийската граница, която е чак при Одрин, и къде ще товарят унгарците новата плячка? А българите какво - ще им ръкопляскат? Та местното българско население дори под византийс­ка власт унищожава по тези пътища два кръстоносни похода вед­нага след първите грабежи, та в собствената си държава ли ще се церемони с нашествениците? Още повече че теренът (дълги проходи в планините на Западна България) предполага устройването на засади - стар български специалитет по тези места.

По аналогия именно с кръстоносните походи, известно е, че в Средновековието чужди войски се пропускат през територия­та на една държава, за да нападнат друга държава по договор. Договорът предвижда обикновено придвижването на войската да става по един път, охраняван от силни гарнизони, край всеки по-голям град да се устройват пазари за храни и фураж (за да няма грабежи на местното население), а на връщане да се запла­ща на държавните власти с част от плячката, взета от нападната­та вражеска територия. Само при такива обстоятелства са въз­можни нападенията на унгарците над Византия. В това отноше­ние цар Петър е добър ученик на баща си Симеон Велики, про­пуснал русите да прекосят България по Черноморския път и да нападнат Византия по време, когато страната ни е в мир с южна­та си съседка. С тих ход цар Петър е постигал две неща. Отслаб­вал е главния си съперник за хегемония на Балканите и е реали­зирал приходи за държавното съкровище от полагащата му се част от плячката на унгарците. Не е много почтено за страна, намираща се в мирни отношения със съседа, но напълно в рам­ките на политическите междудържавни отношения в епохата. Разбира се, това е много опасна политическа игра, тъй като Ви­зантия може да не се съгласи с аргументите на цар Петър при неизбежните византийски протести, че не е в състояние да спре унгарците, и да му обяви война. За да се реши на този ход с ун­гарците, цар Петър трябва да е поддържал силна армия, разубеждаваща византийците от война с България. И сведения, че България е имала силна армия, освен примирението на визан­тийците с наглостта на цар Петър, има предостатъчно. През 968 г., когато император Никифор Фока все пак се решава да напад- , не България, армията му достига българската граница и... отказ­ва да я пресече, вдигайки се на бунт: „Поради спомена за пре­дишните поражения" - пишат византийските автори. Но послед­ното от тези поражения е преди половин век и е много по-веро­ятно силата на съвременната българска армия да е била добре позната на средните и нисшите командири на византийските войски. На следващата година шестдесетхилядна руска войска, водена от киевския княз Светослав, нахлува в отвъддунавска Бъл­гария и влиза в бой с тридесетхилядния корпус на местния бъл­гарски военноадминистративен управител. Макар и двойно по-малко, към края на деня българите започнали да надделяват в боя, русите почнали да бягат и отчаяният Светослав се хвърлил лично в боя с призива: „Да умрем, братя, да не посрамим руска­та земя!" Въодушевените руси успели въпреки това само да изтласкат българите, без да ги разгромят. Най-сетне петдесетгодишната война на Самуил с Византия и десетките му победи подс­казват, че и при цар Петър воинското дело в България си е било на завидна висота - откъде ще вземе иначе цар Самуил тези прек­расни войници.

Видяхме, че в народните летописи жизненото равнище на бъл­гарския народ, както бихме казали днес, е на доста високо за епо­хата равнище. Защо тогава този социален протест чрез масовото движение богомилство?      

С оценката си за богомилството историческата наука в пос­ледните 60 години създаде поредния мит в историята ни. Анали­зът на идеите на богомилите показва, че то не е нито социално прогресивно, нито реформационно учение, а ретроградна дуалистична ерес, проповядваща, че видимият свят е създаден не от бо­га, а от дявола, и затова светът трябва да бъде унищожен. Иначе казано, богомилството е учение на самоунищожението - изява на най-тъмната част на българския гений.

Днес науката има всички основания да смята, че богомилст­вото не е имало привърженици извън клерикалните кръгове - мо­наси, свещеници и някой и друг мирянин с психически отклоне­ния. Едва ли българските селяни (95% от българския народ в тази епоха) с техния прагматичен ум ще се присъединят към учение, призоваващо ги да не се любят с жените си, за да няма деца и така да се свърши света. И доказателство, че учението е имало при­върженици само в клерикалните кръгове, е обстоятелството, че богомилите изчезват още в първите години на турското робство. Приказките на някои историци, че християните в мюсюлманска­та държава били поставени в еднаква подчинена плоскост и зато­ва изчезнали, не могат да бъдат верни.

Павликяните (една друга дуалистична ерес) са живели само в няколко села в Пловдивско, но оцеляват до XVII век, когато прие­мат католицизма. Потомците им (около 60 000 души) са налице и днес. С изчезването на 90% от клира при завоюването на България от турците изчезват и богомилите. По времето на цар Петър те са били проблем на Българската православна църква, но не и на бъл­гарската държава.

Непредвзетият анализ на сведенията за царуването на цар Пе­тър показват, че той е управлявал държавата си компетентно и мъдро, използвайки разнообразни политически средства - от дип­ломацията до разубеждаващата мощ на една силна армия. Стараел се е да не използва войната като средство за постигане на цели­те си, тъй като е знаел, че дори една победоносна война ражда много тежки проблеми. Като политик и държавник той по-скоро прилича на дядо си цар Борис I, отколкото на баща си Симеон Ве­лики. И е успял напълно - на България той осигурява 42-годишен мир, предавайки на наследниците си една богата и силна държа­ва. Толкова силна, че ще издържи половинвековна война с Визан­тия при цар Самуил.

Днешният читател под 60 години (последната си война Бъл­гария завърши през 1945 г.) едва ли знае какво значи, особено в Средните векове, където се воюва през 2-3 години и понякога по сто години, какво означава 42 години без война. За средновеков­ния европеец, който поради честите войни живее в постоянна не­сигурност за живота (своя, на децата и жената си), за къщата си, за стопанството си, който си ляга и не знае в колко часа ще се събуди в пламналия си дом, край който препускат подивели вражески конници, 42 години мир са си цяла епоха. Хората са се женели то­гава на 16-17 години - това означава, че животът на три поколения българи е минал без война. А това означава, че хората са отглеж­дали спокойно стада, жита и деца, плащали са си данъци, служели войници, но без да умират по войни, макар и победоносни. Такъв навярно хората са си представяли живота в рая.

Естествено е, че при тогавашната система на управление то­зи добър живот се е смятало, че е осигурен от цар Петър, и на практика до голяма степен си е било така. Оттам и народното приз­нание, предавано от поколение на поколение поне 200 години, щом всеки претендент за българската корона се е прекръщавал на Пе­тър, заявявайки по този начин, че ще управлява като цар Петър I между 927-969 г.

МИТЪТ ЗА АНТИФЕОДАЛНОТО ВЪСТАНИЕ НА ИВАЙЛО

Тези читатели, които израснаха и учиха в годините на комунизма, знаят, че в 1277 г. в България е вдигнато страшно антифеодално въстание на селянина Ивайло. Впрочем и учените от буржоазна България пишеха за надигане на селяните в България по това вре­ме, които сами се оправили и с татарското нашествие по това вре­ме, и с царя, и с византийците. Всъщност по това време в Бълга­рия стават събития, имащи съвсем различни движещи ги сили и доста по-различна мотивация на участниците в тях. Но за да раз­берем истинската им стойност, трябва да знаем някои особености на живота в средновековна България по това време. Нека да го изясним.

В средновековната си история българите и българската дър­жава воюват с противници основно от две направления. От юг с Византия и на север със степните варвари, които по безбрежните евразийски степи се промъкват един след друг до земите на Се­верното Причерноморие и оттам атакуват държавната терито­рия на България. Византийците са грамотен народ, имат истори­ография, оставят хроники и истории буквално за всеки период в историята, особено за тези, в които воюваме с тях, така че от тази гледна точка знаем доста неща. Вече имах възможност да кажа, че това, което знаем като своя средновековна история, е по-скоро история на българо-византийските отношения. Това е така, защо­то варварите са безписмени и не пишат истории и хроники. Ло­шото се задълбочава, като се знае, че от нашата историография пък е оцеляло твърде малко - няколко кратки хроники, летописни епиграфски паметници, няколко преписки. Какво да се прави -първи поехме ударите на турското нашествие и установявайки „присъствието" си тук, турците изгориха всичките ни библиоте­ки, намиращи се в манастири или царски и болярски дворци още при завоюването през 1371-1396 г. А и да оцеля нещо, то загина в следващите пожарища след войни, въстания, кърджалийски раз­мирици, фанариотски изстъпления.

А напрежението на север не е било по-малко, отколкото на юг. Откъслечните сведения сочат, че още кан Аспарух е имал теж­ки проблеми с хазарите и аварите и загива в сражение с първия от гореспоменатите народи. След това в края на IX век имаме проб­леми с печенегите, после с узите, после с куманите.

А от XIII век имаме проблеми с татарите. Това е огромен народ, който в средата на XII век, увличайки и други сродни на­роди, тръгва от монголските си степи в походи по всички азимути, за да завладява света. И успяват да превземат бая голяма част от него. Преди да се доберат до България в 1241 г., успяват да покорят такива държави, като Китай, Индия, Волжка България, Киевска Русия, Унгария.

В последната година от царуването си цар Иван Асен П, спо­ред едно кратко съобщение, успял да „разгроми татарите". Изг­лежда, е ставало дума само за един корпус от армиите им, сонди­ращ военните възможности на царството, защото татарите ще иг­раят още за десетилетия напред сериозна роля в българската ис­тория. Всъщност още на следващата година след смъртта на Иван Асен II татарите атакуват Северна България и Болярският съвет (царят Коломан е едва седемгодишен) решава България да стане васал на Татарската империя (наричана Златната орда), основана от хан Батой в предходната година.

Колкото и странно да звучи, но васалитетът спасява Бълга­рия от разорения за близо три десетилетия и в Търново могат да се занимават най-спокойно с „вътрешна политика", т.е. с двор­цови интриги за наследството на великия български владетел Иван Асен П.

Междувременно, усетила слабостта на България, Никейската империя, обявила се за наследница на Византия, откъсва почти без сражения земите на юг от Марица. Опитът на младия цар Ми­хаил Асен (1253-1256 г.) да върне загубените земи въпреки спечеле­ните две битки завършва с неуспех. На преговорите той е преда­ден от собствената си делегация, сключила мир, възстановяващ статуквото и отгоре на всичко съдържащ клауза за предаването на Вардарска Македония на Византия. Областният управител на Скопие Константин Тих отказва да се подчини, разгромява визан­тийския отряд, изпратен да окупира Скопската област, а след то­ва, подкрепен от Болярския съвет, убива Михаил Асен и е избран на българския трон. Междувременно никейците си връщат в 1264 г. Константинопол и възстановяват Византия. Опитът на цар Константин Тих да си върне Тракия с войни и династичен брак с ви­зантийска принцеса през 60-те години на XIII век завършва с неус­пех. Срещу него Византия образува в 1271 г. мощна коалиция, в която влиза и Златната орда.

Нападенията на татарите траят шест години, без цар Констан­тин Тих да им окаже съпротива. Така и пишеше в учебниците: „Ца­рят и болярите се затворили в крепостите, а народа изоставили на произвола на съдбата", т.е. на татарите. Но народът излъчил от сре­дите си един смел селянин, който организирал народа на борба, ко­ято завършила с разгрома и на татарите, и със свалянето на безот­говорния цар Константин Тих, на чийто трон седнал Ивайло - селс­кият цар. Така било осъществено първото антифеодално въстание в света. Това бе поредното ни първо място - след като дадохме АБВ на Ренесанса чрез азбуката на Кирил и Методий и предшествахме Реформацията с богомилството има-няма с половин хилядолетие.

Но авторите на това поредно първо място бяха забравили да обяснят няколко доста съществени неща. България по това време е малка - само територията между Дунав и Стара планина. Тата­рите започват нападенията си в 1271 г., а Ивайло се появява на сцената чак в 1277 г. Та първият въпрос е: как изоставеният от ца­ря и болярите народ в тази малка територия оцелява след седем­годишни, невъзпрепятствани от българска войска кланета и гра­бежи, та намира демографски ресурс да излъчи войска, способна едновременно, и то в рамките на три пълни години, да бие и тата­рите, и византийците, че и царската българска войска.

Непонятно, нали? Но съвършено ясно за познавачите на епо­хата. Армиите на България и Византия (а и на други уседнали дър­жави) се бият, като тръгват една срещу друга, сблъскват се някъде в равнината или в някой старопланински проход в генерално сра­жение, и който победи, печели Тракия. Военните кампании траят 20-30 дни, обикновено през лятото, и то след жътва. С варварите е друго - те нападат едновременно, с десетки дружини, които се пръс­кат, щом преминат Дунав, като рояк из българската земя. Грабят, убиват, опожаряват села и градчета. Те са неуловими и недосегаеми за царските армии, напразно търсещи сражение в тях. Накрая варварите се обединяват в един юмрук и наистина дават генерално сражение на рухналата физически и психологически царска армия.

Но българската държавна мисъл не се оставя да падне в тази клопка. Срещу варварите още в Х век си създаваме военна страте­гия, включваща три фази на „достойно посрещане". По заповед и с помощ на държавата всяко село си изгражда крепост на висок хълм, в която при нахлуване на варварите се укриват всички жители на селището, заедно с добитъка и кравите. Степните варвари, за разлика от византийците, не умеят да превземат крепости. Варварите палят селата, но не могат да засегнат населението. Тази отбрана не е пасивна - през нощта гарнизоните на по-големите крепости, ориентирайки се по огньовете на лагерите на варварските дружини, излизат от крепостите и ги атакуват безмилостно. След като бъде изтребена част от войската на нашествениците, а останалите са поизмъчвани от глад, в открита атака тръгват полковете на областните центрове и царските войски. Отпочинали пресни елитни войници, които започват истинско сафари на оцелелите степни дружини. Наесен всичко е свършено, селяните слизат от калетата, възстановяват къщите си и засяват житото за хляба на следващата година. Така се справяме с маджари, печенеги, узи, кумани. С татарите така я караме до 1277 г. - много са и унищожението им не е работа за една година.

Но какво всъщност става в 1277 г. - на петата година от интен­зивните татарски нападения в Дунавска България. Българските из­точници (и без това доста оскъдни за Средните векове) не съоб­щават нищо по въпроса, с изключение на името на царя по това време - Ивайло. Сведението се съдържа в приписка към една кни­га, преписана в старобългарския град Свърлиг (днес в Сърбия). Спазвайки традицията, граматикът преписал книгата и написал накрая: „Написа се тази книга по време на царуването на цар Ивай­ло..." И слава богу, че така е написал, защото и досега нямаше да знаем името на българския цар в тази епоха. Двама византийски хронисти описват доста подробно как българите се справят с та-тари и гърци, но наричат водача им само с презрителни имена (Бърдоква, Лахана, Свинепаса). Според тях Ивайло бил селянин - човек от долен произход, който събрал дружина след внушения, които Света Богородица му направила, и започнал да изтребва татарските отряди, разпръснали се из България за грабеж след вся­ко нахлуване на татарската армия. Този произход много се хареса на марксистката историография, която обяви действията на Ивай­ло за антифеодално въстание на българското селячество.

Както и да се взираме в средновековните източници, нищо антифеодално не можем да открием в движението на Ивайло. При бездействието на българския владетел той проявил, казано по модерному, активна гражданска позиция, събрал един отряд отчаяни хора и започнал да трепе татарите, където ги намери. Това му до­несло невероятна популярност и към него започнали да се присъ­единяват хиляди, готови да се сражават българи, включително и (както съобщават византийските хронисти Пахимер и Грегора) мнозина знатни, т.е. областни и градски началници, заедно с по­верените им военни части. Никаква социална програма не виж­даме в исканията на събралите се около Ивайло, още по-малко идея за унищожаване на феодалния ред или поне за реформира­нето му. „Мамка им да е... на татарите" - това са били идеята и бойният лозунг на българите около Ивайло и те ги реализират в рамките на два-три месеца. Преди татарите да усетят какво ста­ва, десетки бродещи из България техни отряди са били изклани. Ужасен, татарският хан събрал оцелелите в лагер на дунавския бряг, но Ивайло ги атакувал незабавно. В генералното сражение тата­рите били напълно разгромени, спасили се само тези, които мо­жели да плуват и да достигнат северния бряг на Дунав. "

Кой е бил наистина Ивайло? Селянин-свинепас или областен управител на Овеч (Провадия), както твърди народна песен, за­писана преди две десетилетия от етнографска експедиция на Ве­ликотърновския университет? Народните песни се смятат, и то с основание, от историците за крайно несигурен исторически из­точник. И все пак - трудно е да се повярва, че един селянин, съб­рал въоръжен отряд от необучени хора, може да спечели десетки сражения с най-добрите армии на епохата - татарската и визан­тийската. Една-две битки по щастлива случайност може, но де­сетки - не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази епоха се предава от баща на син и от син на внук и се владее само от военно съсловие, което всъщност е и аристокрацията на страната. Не бива да се забравя, че към Ивайло още в първите седмици на действията му се присъединява и цялата провинциална аристокрация на страната (по-късно и столичната), а това е трудно мис­лимо за обичаите и нравите на епохата, ако Ивайло не е бил един от тях. Така че, макар и несигурни, сведенията, че Ивайло е облас­тен управител на Овеч (Провадия), трябва да се приемат като ра­ботна хипотеза до откриването на нови източници, които да я оп­ровергаят или потвърдят. При всички случаи очевидно е, че бъл­гарското общество просто е очаквало една „силна ръка", която да го поведе в бой срещу тормозещите го нашественици.

След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи - Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и провъзгласен за българс­ки цар. Включилите се в действията на Ивайло прекрасно са знае­ли, че с разбитата татарска армия ресурсите на Златната орда не са свършили и че още на следващата пролет Дунав ще бъде минат от друга, може би още по-многобройна татарска армия. Затова е напълно естествено желанието им начело на държавното корми­ло да стои деен и способен във военните работи човек, вместо бол­ния инвалид Константин Тих.

Константин Тих потеглил срещу армията на Ивайло, но бил разбит в едно кратко сражение, при което голяма част от войни­ците и командирите им преминали на страната на Ивайло. Царят бил убит, а Ивайло се озовал пред стените на Търново, където с властта се разпореждала царица Мария.

Царица Мария е византийска принцеса, омъжена за Констан­тин Тих през 1269 г., за да се заздрави мирът между България и Византия, съобразно практиката на епохата. Всеобщо у нас е мне­нието, наложено от историците ни от XIX и началото на XX век, че византийските принцеси, женени за български царе, ставали про­водници на византийското влияние или направо „агенти на Ви­зантия". Понеже и последната съпруга на Светослав Тертер ще бъде византийска принцеса, дължа на читателите едно опровержение на тази представа. Няма по-голям защитник на българските дър­жавни интереси от византийските принцеси, омъжени за българ­ски царе. Ирина, съпругата на цар Иван Асен II, ще подбужда си­на си Михаил II Асен на война с Византия, за да си върне Тракия. Мария, съпругата на Константин Тих, според ядовитите думи на византийски хронисти, ръчкала непрекъснато мъжа си за обеща­ната на България зестра - Южното Черноморие. Теодора, съпруга­та на Светослав Тертер, която е трудно забележима при царуване­то на мъжа си (човекът си знае и добре си върши работата), след като се омъжва за цар Михаил Шишман (1323-1330), буквално изтормозва добродушния си мъж, когато Византия откъсва Созо­пол, част от нейната зестра при брака й със Светослав. Цар Миха­ил Шишман, който управлява с мир една голяма и силна Бълга­рия, завещана му от Светослав Тертер, не желае да си разваля рахатлъка заради един само (при това трудно превземаем поради островното си тогава положение) град, но Теодора го принуждава да действа и дори му сочи как. Принуждава го да превземе Бухо-леон - императорските летни дворци в близост до Одрин, и да го обмени за Созопол. Разбира се, трябва да се има предвид, че бъл­гарските царици се борят преди всичко за своите собствени инте­реси или за интересите на синовете си - престолонаследници на българския трон. А доколкото държавата е патримониум (лична собственост, бащино наследство), то личните интереси на царя и царицата съвпадат с държавния интерес. Нека си представим за момент, че българската царица - византийка, работи за интереси­те на Византия. Какво ще спечели лично тя при евентуален пълен успех? България ще бъде завладяна и превърната в провинция на Византия, а лично тя, ако не я изпратят в манастир, може да разчита само да я направят „зости" - придворна дама. Синът й в най-добрия случай пък ще получи феодално имение в Мала Азия. В България тя е царица, равна по ранг на императрицата на Ви­зантия, а перспективата пред сина й е да стане цар на една от най-старите корони в Европа и владетел на една голяма и силна дър­жава, която при определени обстоятелства често се превръща и в европейска суперсила. Царица Мария не направила изключение и в този случай. При вестта за смъртта на Константин Тих във византийския двор бързо подготвили Иван Асен (син на Мицо, който в 1263 г. през Несебър избягал във Византия и получил като феодал земи край Троя в Мала Азия) като свой подставленик на българския трон. Те подканяли царица Мария да предаде Търново на Иван Асен III и да се прибере в Цариград. Царица Мария обаче се омъжила за Ивайло и го приела в столицата като български вла­детел. Нататък историята е добре известна. През лятото на 1278 г. Византия предприема настъпление на широк фронт срещу Бълга­рия, като византийските войски се мъчат да форсират Стара пла­нина едновременно през няколко прохода в източната й част. Ви­зантийският поет Мануил фил, описвайки подвизите на визан­тийския пълководец Михаил Глава Траханиот (по ирония на съд­бата българин от древен род), през зъби споменава за упоритата отбрана на флангиращите проходите планински крепости Ктения, Мъглиж, Крън, Боруй, Колина, Венец, Студена, Пиргица, водена от войводите Куман, Станчо, Момчил, както и от самия Ивайло. Всички те са крепости в южните подстъпи на Балкана, което по­казва, че българските войски и опълчението не пуснали византий­ците на българска територия. Татарите също нападнали България по искане, подплатено с доста злато на Византия, но Ивайло се разправил безмилостно с тях в две-три битки и отново се насочил на юг, където сраженията се водили с нарастваща сила. Византийс­ките хронисти пишат, че от много години не били виждали бълга­рите да се сражават така безпощадно и да не вземат пленници. Трябва да имаме предвид, че след покръстването на България вой­ните с Византия доста се хуманизирали, тъй като общата християн­ска православна вяра повелявала пленниците да се освобождават, мирното население да не се закача, да се щадят църкви, манасти­ри, а и граждански постройки. И общо взето този християнски регламент се е спазвал - редки изключения има само при импера­тор Василий II Българоубиец през XI век и при цар Калоян Ромео-убиец. В началото на XIII век, изглежда, много се е насъбрало на тогавашните българи от десетилетията на унижения, за да бъдат така безмилостни. Напразно ромеите давали пример, като осво­бождавали пленниците в малкото спечелени от тях сражения. Бъл­гарите продължавали да колят всичко наред, което според Пахимер плашело византийските войници и те често отказвали да вли­зат в сражения.

Новата 1279 г. България посрещнала с ново татарско нашест­вие. Ивайло потеглил срещу татарите и се затворил в яката кре­пост Дръстър (Силистра), спазвайки старата българска тактика на изтощение на степните нашественици чрез безплодна (за тях) об­сада на крепости. Но през това време Михаил Глава Траханиот, който се убедил, че няма да мине през старопланинските прохо­ди, извършил десант край село Галата, Варненско. С бърз марш през територия, в която нямало български войски (разделени на две, те пазели Дръстър на Дунав и старопланинските проходи), византийската армия стигнала до Търново, където след кратки пре­говори столичното болярство арестувало царица Мария и пусна­ло Иван Асен III като български цар в Търново.

Ивайло повече няма да се върне на престола. Той ще продъл­жава да се бие с византийци и татари още година, без да загуби сражение. Ще бъде убит в 1280 г. в Двора на хан Ногай, където търси военен съюз срещу един нов цар на трона в Търново - Георги Тертер. Целият случай с него е една великолепна демонстрация за възможностите на българите сами да се справят с чужд нашестве­ник, стига да има решителен и компетентен ръководител. Такъв, какъвто за съжаление няма да има сто години по-късно при на­шествието на османските турци.   

РОБСТВО ЛИ БЕШЕ ТУРСКОТО РОБСТВО, ИЛИ САМО НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

Около статута на българския народ в Османската империя от епо­хата на Възраждането до наши дни се водят яростни дискусии. Из­глеждащото безусловно „турско робство" (или иго) бе заменено за известно време след 1989 г. с термина „турско присъствие", а бур­ното възмущение срещу тази безсмислица роди примирителното „турско владичество" в последните корпуси по българска история.

Дискусията е безсмислена, когато спорят професионални ис­торици и исторически публицисти. По простата причина, че исто­рикът е длъжен да се придържа, ако иска да бъде смятан за профе­сионалист от колегите си у нас и в чужбина, към строги академични правила, изискващи в случая стриктно придържане към юридичес­кото съдържание на понятията. В този смисъл историците не мо­гат да употребяват понятието „турско робство", тъй като българи­те между 1396-1878 г. никога не са имали статута на роби, т.е. на вещи, които могат да бъдат продавани, купувани, убивани, когато собственикът им пожелае. В същото време историческият публи­цист има правото да използва терминология в областта на емоции­те и като има предвид чудовищната дискриминация, на която са подложени българите - християни (но не и българите-мюсюлмани), да използва определението „турско робство". Но най-лошото в то­зи спор е, че никой не е прав. Спорът поне засега не отчита няколко неща - първо, че империята, в която попадат българите в 1396 г. за 500 години, изживява промени, които я превръщат от един тип дър­жава в друг. Различен статут има българският народ и в различни­те векове на това половин хилядолетие.

Османската империя наистина започва съществуването си ка­то държава на една религия - исляма. Султанът е и шейх юл-ис-лям (водач на исляма), и тази му титла 3-4 века е по-важна от пър­вата. Османските турци също са били дискриминирани по опре­делен начин, и то доста сериозен. Между ХУ-ХУП век те нямат право да заемат каквато и да е военна или административна длъж­ност в имперския държавен апа­рат. Те са резервирани по силата на закон само за християнски ре­негати. Това са хора или добро­волно приели исляма (от покоре­ните християнски страни и от цяла Европа), или от корпуса на аджемиогланите, в който се обучават събраните чрез кръв­ния данък юноши. Само част от тях стават еничари (най-тъпите), на по-умните предстои кариера в държавния апарат. От велики­те везири (членове на правител­ството) през ХУ-ХУП век нито един не е бил турчин. Те са бъл­гари, гърци, сърби, албанци, ита­лианци, унгарци, немци и т.н. Куриозното е, че според донесе­нията на венецианските разузна­вачи в Истанбул през ХУ-ХУП век, и те, еничарите знаят своя­та народност и своя език. Дори един от разузнавачите моли да му се изпрати човек, знаещ сла­вянски език, тъй като езикът, който се говори в Двора на сул­тана, е славянски. Действително в този период всичките 11 вези­ри са славяни - сърби, хървати и един българин, Мехмед от Со­фия. Нормално е да си знаят ези­ка и народността, че дори и род­нините си, останали християни, тъй като кръвният данък се пла­ща не с бебета, а с 14-16-годишни юноши. Империята не иска от тях да бъдат турци, а мюсюлмани. Но тъй като острието на ислямската държава на Балканите, и съответно колонистите в завладените територии, са турци, попад­нали веднъж в турска среда, ако не самите ренегати, то потомст­вото им се турцизира в рамките на 2-3 поколения. Там обаче, къ­дето ислямът е наложен със сила (или приет доброволно), на цели региони, българите оцеляват като езикова и етническа категория. Това са българомохамеданите.

Грешка е и да се поставя под един знаменател статутът на тази част на българския народ, която запазва християнската си вяра и която е над 90% от българската етническа общност. Като немюсюлмани, българите са подложени преди всичко на верска, а оттам и на народностна дискриминация, тъй като българите-християни отъждествяват в тази епоха вярата с народността. Християнството става „българска вяра", а мюсюлманството -„турска вяра". Спомнете си „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра". Не сме единствени, така е и при ос­таналите балкански народи, а и в Централна и Западна Европа. Италианските разузнавачи пишат: „Като заловят някой наш ко­раб, те обрязват младите моряци и така ги правят турци." Забе­лежете, „турци", а не „мюсюлмани". Тези „турци" живеят в отде­лен квартал в Истанбул, наречен „Нова Калабрия", говорят си на италиански, работят като моряци в Османския боен флот сре­щу 3 аспри дневно и често в сражение с флота на Венеция мина­ват на страната на островната република заедно с други моряци „турци" - гърци и българи.

Но да се върнем на българите. Те са разделени след 1396 г. на три групи в приблизително равно съотношение. Те наистина нямат земя, освен т. нар. бащиния (градините в двора или къщите), но мо­гат да обработват колкото земя си поискат (или имат възможност). Най-тежко е положението на селяните, чиито данъци султанът е преотстъпил да ползват т.нар. спахии (конната войска на султана). Теоретично данъкът е само около 10% от дохода, но чрез произвол спахиите отнемат до 50% от дохода. И тъй като става дума за полс­ки села, където човек няма къде да се скрие, произволът често зася­га и честта на българските християнски семейства.   

Съвършено друг е статутът на българското население в личните владения на султана и членове на султанското семейство, т.нар. хасове. От тях султанът набира личните си доходи. Той, естествено, е заинтересуван населението да живее добре, за да печели добре и да плаща добре. Освен това, знаейки, че от своите мюсюлмани султанът не може да взема данъци, обикновено нарежда на управители­те да не допускат заселване на мюсюлмани в хасовете. Затова в ця­ла Странджа (разделена на три хаса с центрове Созопол, Китен и Ахтопол) не живеят мюсюлмани чак до 1856 г., когато тук-там за­селват черкези и татари. Затова в Чипровци (цветето на България) всичките 600 семейства са християнски. Затова в Софийското поле турци има само в София (гарнизонът и администрацията), а нацио­налният спорт на шопите според Иречек през тези 500 години е бил да трепят със сопи с набити в тях пирони турски пътници, тръгна­ли по международния път. И като хванат някого и го съдят в София (на български език, който кадиите са принудени да научат), на въп­роса: „Ти защо уби човека, бе?", отговарят: „Не беше човек, госпо­дин съдия, турчин беше."

Още по-леко е положението на третата група от българското население. Това са селищата, в които населението е военнозадължено. На първо място, това са християните-спахии. В XV век те са около 25% от всички спахии по изчисленията на проф. Бистра Цвет­кова и макар че броят им намалява, има ги дори в XVII век. Боля­рите, които възстановяват в края на XV век Кремиковския и Дра­галевския манастир, в богатите си одежди като ктитори на фрес­ките хич не приличат на роби. Населението в селищата, които ох­раняват проходи, важни военни пътища, строят кораби, отглеж­дат коне, ориз, овце, добиват сол или желязо, олово, мед, е въоръ­жено до зъби. А в самите селища не живее и кьорав турчин. Тери­ториите, които охраняват, се превръщат в истински свободни зо­ни - като пътя през Странджа, охраняван от родовете Бинбелови, Згуреви и Палжекови от факия. Или от Ветрен до Вакарел. Или от Шипка до Търново. Евлия Челеби се оплаква, че с група турски резервисти пет пъти били бити и ограбвани от габровски дервен-джии българи и като се оплакали в Габрово, турският шеф на гра­да вдигнал безпомощно рамене: „Какво да правя, макар и гяури, те са султански хора."   

Тежко е било положението на градското население. Занимава­що се със занаяти, то е трябвало при война да плаща данък „авариз и дивание", състоящ се в изкупуването на продукцията му за дър­жавни нужди на цени, по-ниски от себестойността на продукта. За­това под натиска на икономическата принуда много българи се помохамеданчват, за да не плащат тези данъци. Към началото на XVII век градовете, които не са султански хасове или са населени с военнозадължено население, са почти изцяло помохамеданчени и ще се побългарят чак в края на XVIII-началото на XIX век.

Но всичко тече, всичко се променя. В1839 г. Османската им­перия опитва да се европеизира, приемайки закони, които да нап­равят икономиката й пазарна. Изчезват феодалните мюсюлман­ски слоеве, категориите християн­ско население. Това е началото на катастрофата на държавата на ис­ляма и раждането на национална­та турска държава. Но и на наци­оналните държави на намиращи­те се под османска власт христи­янски народи. Те се оказват в неочаквано добър изходен старт, тъй като мюсюлманите по дото­гавашните закони са били само войници. Българите, гърците, сър­бите, арменците и дори арабите имат богат стопански опит, тъй като през всичките тези 500 годи­ни са произвеждали, търгували, изобретявали технологии и т.н. За­това националните им държави ще се родят по-рано от турската. А за да предадат все пак икономи­ката й в турски ръце, младотурците в 1913 г. трябва да избият и прогонят българите, в 1915 г. - ар­менците, а в 1922 г. - гърците. За­щото, дори в първите десетилетия на XX век, тези народи държат в ръцете си и селското стопанство, и промишлеността, и корабопла­ването, и капитала. Турската наци­онална държава бе зачената в ре­ки от чужда кръв, така както и Ос­манската империя.

Така че спорът „робство" или „владичество" е напълно изли­шен. И двата термина са валидни - зависи кой ги употребява. Ис­тинската беда на „робството" или „владичеството" не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възмож­ностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пъ­тя на семейството на европейските народи и европейската циви­лизация, към която принадлежи от VII век.

Там е истинската трагедия, а не в споровете коя квалифика­ция е правомерна - „робство" или „владичество". Статутът на бъл­гарския народ в ислямската империя до началото на XIX век, въп­реки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държава­та. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са ес­тествените водачи на всеки народ в тази епоха - аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата. В „Етъра" още в XIX век можеха да се водят туристи, за да видят на живо как се е произвеждало в XIV век. Когато други европейски народи, макар под властта на други европейски народи, имаха гимназии и уни­верситети, ние имахме само килийни училища. Захари Зограф е голям художник, но макар и живеещ в XIX век, си е един средно­вековен художник. Защото рисуваше икони по каноните на XIII-XIV век. Само дето бяха малко по-шарени и Богородица на него­вите икони е пълнокръвна мома, а не анорексичка.

Но най-страшното бе демографската катастрофа. В средата на XIV век българският народ бе между най-големите европейски на­роди - според изчисленията на проф. Христо Гандев -1,5 млн. души. Толкова бяха и немците, и французите, а англичаните бяха с 400 000 по-малко. Сега тези народи са по 60-80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка. Ние пряко сили с  диаспората в близката чужбина сме 10-12 милиона души. 

Лишен от държавните лостове за въздействие върху демог­рафското си състояние, българският народ загуби десетки милио­ни души. И частта на потурчените е може би най-малка. Демог­рафските загуби са много по-големи в резултат на порумънчване, посърбяване, гърцизиране, русификация и украинизация на огром­ните емигрантски вълни или на дебългаризационни процеси по граничните зони на българската етническа общност с народи, за­пазили известна автономност или някои свои висши институции - Вселенската гръцка или Сръбската печка патриаршия. При Освобождението в 1878 г. бяхме само два милиона и този факт ни изхвърли като нация и държава от възможността сами да опреде­ляме бъдещето си. Тъжно е, но жестоката реалност и на съвремие­то е, че малките нации са обекти, а не субекти на историята.

Каквото и да се каже - „робство" или „владичество", това което беше между 1396 и 1878 г., си има едно точно име - КАТАСТ­РОФА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА.

МИТЪТ ЗА ГОЛЕМИТЕ БАЛКАНСКИ ЮНАЦИ ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКИТЕ ЗАВОЕВАНИЯ

От средата на XIV век до средата на XV век, т.е. само за стотина години, османските турци завоюват Балканите. Под властта на турците попадат, и то за 400-500 години, народите и на днешна Гърция, Албания, България, Сърбия, Босна. Е, хайде, и на Македо­ния, ако това нещо на югозапад от Осогово наистина е държава.

Османското завоюване на средновековните балкански дър­жави - формации, които в XIV-XV век са много повече от днес, има съдбоносни исторически последици за развитието на народите им. Първо, демографски те завинаги излизат от списъка на големите народи в Европа, тъй като в течение на 4-5 века прирастът им се изземва в полза на турската народност по пътя на ислямизацията, с последваща турцизация. На второ място, лишени от политичес­ки елит, от аристокрация и буржоазия, от образован висш клир, те престават да бъдат субекти на историята и съдбата им зависи изцяло от чужди сили. Заедно с османските турци изостават без­надеждно от европейската цивилизация, от икономическите, тех­нологичните и културните й постижения.

Неприятна история за самочувствието на тези народи, фрустрацията от поражението и многовековното робство обаче мо­гат да се смекчат, ако народната памет откаже да приеме какво точно се е случило и обясни на поколенията, че балканските на­роди са се сражавали храбро и героично, водени от не по-малко храбри и героични лидери, но... такава е била волята на съдбата. Освен това турците са били по-многобройни, хитри, коварни, жестоки, вероломни... и затова в края на краищата побеждават. А, да не забравим - все се намира по някой предател, който в потайна доба отваря вратите на героично сражаващите се кре­пости. Народният епос отдава дължимата слава и почест на ли­дерите, героично паднали в неравния двубой с турците, и прок­лина предателите.

Ах, тези лидери, от които в тази епоха (а и не само в тази) зависи толкова много. В България тези неустрашими юнаци са цар Иван Шишман и Крали Марко, в Сърбия - княз Лазар и Милош Обилич, в Албания - Георги Кастриоти-Скендербег, във Византия, която в Х1У-ХУ век вече не е многонационална държава, а Гърция, понеже е разположена само в населени с гърци земи, героят е пос­ледният император Константин.

Така ли е в действителност? Историческите извори за епоха­та - византийски, сръбски, български, турски, ни разкриват една картина, съвършено различна от митологичните представи на все­ки народ, подхранвани и поддържани от тази митология и от съв­ременната историческа публицистика. Последствията тук, на Бал­каните, не се ограничават само с липсата на реални познания и понякога могат да имат ужасни резултати. Югославските войни през 90-те години на XX век започнаха с един милионен митинг на Косово поле през 1989 г. в чест на годишнината от загубената бит­ка от Сърбия през 1389 г., довела до падането й под османска власт. Там съвременният сръбски лидер Милошевич и стотици хиляди сръбски мъже се заклеха да не допуснат ново стратегическо пора­жение. Резултатът бе десет години война, стотици хиляди мъртви и... ново поражение на великосръбската идея.

Какво наистина става на Балканите от средата на XIV до сре­дата на XV век? Защо балканските народи не успяват да се спра­вят с турската инвазия, така както се справиха в предшестващите векове с инвазията на други многолюдни държави и народи - ара­бите, печенегите, куманите, татарите, а и западните кръстоносни рицари?                                                       .

Преди да анализираме ситуацията, нека първо отхвърлим ми­та за многобройността на турците и техните армии. Османската държавица заема само едно ъгълче на малоазиатския бряг на древ­на Турция в средата на XIV век, с територията на два съвременни български окръга (и съответното население) и освен с балкански­те християнски държави, губи сили и енергия да воюва паралелно по това време и с други тюркски държавици в Мала Азия. Тогава откъде имат ресурси за настъпление, траещо близо сто години и завършило с покоряването на цяла Югоизточна Европа? Ужасна­та истина е, че Балканите паднаха под османска власт чрез меча и сабята на самите балканци. Прилагайки широко системата на васалитета, османските водачи използваха войската на призналите им се за васали балкански владетели срещу войските на други балкански владетели. Първият голям историк на Османската импе­рия немецът Хамер пише: „Османците настъпваха и покоряваха българи, сърби и гърци, използвайки храбростта на българи, сър­би и гърци."

За какво става дума? В средата на XIV век на Балканите за­почва разпад на унитарните държави Византия, Сърбия и Бълга­рия. Сръбската империя на Стефан Душан се разпада след смърт­та му в 1355 г. на десетина деспотства, заживели самостоятелен държавен живот. Едно от тях е на „великия" български герой Кра­ли Марко, резидиращ в Прилеп. Баща му Вълкашин е сърбин и един от деспотите на сръбския крал, но малкото му деспотство е изцяло разположено на българска етническа територия и затова Крали Марко е „български юнак" във всички народни песни на полуострова, включително в сръбските и хърватските.

Византия още в края на 30-те години на XIV век се разтърсва от ожесточена война за трона между две групи феодали, водени съответно от Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог. Войната се во­ди особено ожесточено в 40-те години и в нея се включват с удо­волствие всякакви авантюристи от Балканите и Европа. Като слав­ният наш „юнак" Момчил, търсен преди това от полициите на Бъл­гария, Сърбия и Византия за разбойничество. След като му омръзва да се бие като наемник във византийските междуособици, и Момчил тръгва да си прави кралство от две-три околии в Из­точните Родопи. И си прави - в тази епоха това не е било чак тол­кова трудно. Но няма късмет - Йоан Кантакузин и турските му съюзници го опукват след една година край стените на крепостта Перитерион. Язък за няколкото хиляди загинали българи.

На разпада на унитарната българска държава ще се спра по-подробно. Тук е необходимо веднага да се каже, че от българите в тази епоха е зависело много. По простата причина, че българска­та етническа общност е най-голямата на Балканите. Тя е заемала областите Тракия, Мизия и Македония, Поморавието, източна Ал­бания, част от Северна Гърция, Влахия и Молдова. Да си говорим честно - сърби, гърци и албанци заемат периферни зони на Балка­ните, натикани там в предшестващите столетия от царете на Пър­вото и Второто царство - от Симеон Велики, Самуил, Калоян, Иван Асен П. От организацията на българския народ за съпротива наис­тина е зависела съдбата на полуострова. За възможностите на бъл­гарите в това отношение показателен е примерът с татарите в XIII век. Татарските армии, смазали Китай, Индия, Русия, Унгария, бяха смлени в България от Ивайло, съумял да организира ресурсите дори не на целия български народ.

Но в средата на XIV век няма личност като цар Ивайло. Дъл­гото царуване на Иван Александър (40 години) започва в 1331 г. с една блестяща победа над Византия при Русокастро, с която си връ­щаме Южното Черноморие и Горна Тракия. И с това свършва ху­бавото. Към Македония цар Иван Александър не проявява инте­рес, а и въобще към делата на полуострова. Сигурно наблюдава с интерес и задоволство гражданските войни във Византия, но не прави нищо, когато турските съюзници на Кантакузин през 1346 г. ограбват и опожаряват и Българска Тракия. И някак си незабеля­зано Влахия, Молдова и Добруджа стават автономни държавни формации. Нека да се разберем, това не е раждането на румънс­ката държавност, както твърдят румънските историци. Имената на влашките и молдовските владетели (Дан, Богдан, Мирчо, Влад) са славянобългарски, държавният им и църковният език също е български, а титлите им (в ХГУ-ХУ век - воеводи) показват, че те са управители на български гранични области, решили на свой ред да станат самостоятелни. Добруджанските владетели пък не бя­гат от титлата деспот, т.е. формално признават върховенството на Търново, но на практика са си също самостоятелни владетели -включват се в международни коалиции, секат монети, сключват договори с други държави и т.н.

Обикновено в учебниците децата ни учат, че цар Иван Алек­сандър, пламнал от любов по търновската еврейка Сара, се развел с жена си, оженил се за еврейката (от която се ражда Иван Шиш-ман), но не забравил първородния си син Иван Срацимир. Разде­лил царството на две и му дал Западната част, което се обособило като самостоятелно царство със столица Видин. Така държавите ни станали две и съпротивителните ни сили намалели. Държави­те ни само дотук преброихме, че станаха пет, но има и още. В Кюс­тендил се настанява едно малко царство начело с Константин Драгаш, обхващащо Източна Македония до Вардар. В Прилеп вече казахме, че е Вълкашин, а после - Крали Марко. В Серес управлява сестрата на Иван Александър Елена, вдовица на Стефан Душан, наследена от Углеша, брат на Вълкашин. Скопие е в ръцете на Бук Бранкович, а в Пелопонес, Централна Гърция и Егейските остро­ви са се настанили и венецианци, генуезци, каталани.

Всички тези императори, царе, крале, деспоти, князе и вое­води се бият през година-две помежду си за някоя ливада или гора и охотно използват наемни турски отряди, които добре опоз­нават Балканите, пътищата, ресурсите и най-вече малкото акъл на всичките тези „велики" владетели. Това дава увереност на ос­манските владетели, че въпреки неособено големите си собстве­ни военни възможности лесно ще се справят с балканските дър­жавици.

Трагедията на Балканите започва в 1371 г., когато Вълкашин и Углеша, почувствали османската заплаха (макар че владенията им са доста далече от дотогавашните османски грабителски походи), организират мощен поход срещу турците, завзели в 1369 г. Одрин. Край с. Черномен, Свиленградско, 60-хилядната им армия е разгромена от турците, атакували я през нощта, докато българите (за­щото те са основното население на деспотствата им) спели безг­рижно в лагера си.

След катастрофата при Черномен вледенените от ужас бал­кански владетели чакали генерално османско настъпление по всички посоки. Време за нови антиосмански съюзи нямало, а и сериозни армии въпросните балкански владетели нямали, фор­мирането на армии на принципа „въоръжен народ" отдавна бил изоставен (народът трябвало да работи, за да плаща данъци), а ар­миите били наемни и се състоели от свои и чужди пройдохи и аван­тюристи с численост от неколкостотин до 4-5000 души.

Турците наистина настъпили малко, стигайки до Карнобат и Пловдив. Но за облекчение на християнските владетели им пред­ложили да станат васали. И те, разбира се, в преобладаващата си част приели. От нашите първи, колкото и странно да звучи, пър­ви приел най-незастрашеният в момента - видинският владетел Иван Срацимир. Приел и Крали Марко в далечния Прилеп. При­ел и Добротица, управляващ Добруджа - също незастрашена в мо­мента. Византийският император също станал турски васал.

Причината за това странно явление (васали първи станали незастрашените пряко владетели) не е трудно да се разгадае. Га­рантирайки си сигурност за недалечното бъдеще, те можели да влизат във война с несъгласилите се да станат турски васали свои съседи и дори да получат като териториална компенсация някоя и друга тяхна околия след разгрома им при съвместни действия срещу турците. Разбира се, турците не се церемонели със своите васали, когато, ликвидирайки с тяхна помощ непокорните съсе­ди, те „увисвали" изолирани в своите малки владения, заобиколе­ни вече само от територии на османската държава. Когато Крали Марко и Константин Драгаш загиват в изпълнение на васалните си задължения в битката при Ровине (1394 г.) в Добруджа, турците не позволяват троновете им в Кюстендил и в Прилеп да бъдат по­ети от техните наследници, а просто окупират управляваните от тях „кралства". Иван Шишман също става османски васал, а и сръбските и албанските владетели.

Ползата за османците от системата на васалитета (между дру­гото тя е предписана от Корана при водене на джихад) е в няколко направления. От една страна, те използват при завладяването на балканските държавици войски на други християнски държави­ци, пречат на създаването на ефективни антиосмански съюзи, вселявайки в съзнанието на християнските владетели постоянни по­дозрения за предателство. Да си спомним, че Милош Обилич е обвинен точно в това от крал Лазар преди битката при Косово. От друга страна, османците придобиват нови технологии и оръжия. Твърди се например, че огнестрелното оръжие влиза при турците чрез васалния отряд на сръбския деспот Бранкович от 1000 бойци, въоръжени с пушки през 1392 г. Българинът Балтоглу им строи първите кораби, а унгарецът Урбан - първите топове.

И това не е най-лошото. Византийски, български и сръбски отряди османците искат и получават от васалите си за войните си с останалите турски държавни формации в Мала Азия. Османс­ките хронисти особено много хвалят българите и сърбите, които се биели с изключителна опитност и крайно ожесточение. Други пък им се подиграват, че така дават израз на озлоблението си към османците - като не им дават собствените им владетели да колят тях, да колят поне техни сънародници.

Верността на балканските християнски владетели към осман­ските им сюзерени е наистина изключителна и е причина да се пропуснат онези моменти на османските поражения, след които е могло с един удар Балканите да се отърват завинаги от нашестве­ника. След поражението на султана при Плочник (1387 г.) от сър­бите и Иван Срацимир, и Иван Шишман, и Добротица са могли да преминат в настъпление в Тракия и да прогонят османците зад Дарданелите. Но не са го направили. В битката при Анкара с мон-голите в 1403 г. турците претърпяват грандиозно поражение, при което е пленен и после убит султан Баязид. От обръча се измъкват само васалните сръбски полкове, но спасяват и синовете на Бая­зид, които започват междуособна война за трона. Вместо да ги из­бият още там, при Анкара, сръбските князе и византийците охотно помагат на всеки от тях в различно време да укрепне. И възстановилите България за кратко време царствени потомци Конс­тантин и Фружин стават васали на един от тях (Муса) и заедно с него губят играта и независимостта на България в битката при Чамурли, Самоковско, през 1411 г.

Народни песни, предания и легенди от Странджа до Шар пла­нина сочат местности, където се състояли сражения на Крали Мар­ко с турците или „последният бой" на Иван Шишман с турците. В документите от епохата обаче няма сведения нито за последен, нито за първи бой и на двамата. Негодникът Иван Шишман дори столицата си Търново не защитава, а оставя тази работа на едно духовно лице (Патриарх Евтимий), който няма нито компетент­ността, нито опита да води сражения. И въпреки това патриархът ни отсрамва, отбивайки три месеца турските атаки. А царят си трае през това време в Никопол - ако стане съвсем напечено, да духне по Дунав за Европата в емиграция.

Така е било, за съжаление. Приказките за храбрите ни поли­тически водачи, сражавали се до последна капка кръв с османски­те нашественици, са само един мит. Случаят с татарите не се е повторил. Османският ярем сме надянали на вратовете си (и това е най-лошото) и със собствените си ръце. И ако опровергах този мит, то не е поради мазохистични чувства или внезапно обзел ме национален нихилизъм, а поради споделеното виждане на древ­ните римляни, че обществената функция на историята е да бъде учителка на живота. Но като се учим не само от периодите в ис­торията си на стремителен възход, а и от периодите на главолом­ни падения. За да не се повтарят.

МИТЪТ ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - СВЕТЕЦ ИЛИ НАЙ-УСПЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИК

Образът на Васил Левски в съзнанието на българите от вече ня­колко поколения няма нищо общо с действителността. Изгражда­нето му започна още в XIX век, когато все още обществен идеал бе образът на мъжа-светец от Средновековието. Затова и национал­ната пропаганда изчисти старателно от образа на Левски всички черти на характера му и чрез историография, публицистика, ли­тература, кино - всички житейски стъпки, които не отговаряха на образа на един средновековен светец. Затова за Левски знаем, че като Исус и останалите светци предварително е обрекъл живота си на една свята кауза (е, не е религията, а родината, но то е почти същото), че не е пипвал жена и че е отчитал всяка изядена маслинка, купена с обществени пари. Свети Антоний ряпа да яде в срав­нение с така наречения образ на Левски. Средновековният монах е имал катадневни видения-изкушения, Левски - нито едно.

Не бих имал нищо против този умилителен образ, биту­ващ в масовото съзнание, ако той не скриваше от хората истинс­ките величини и постижения на Левски. Апостолът не е светец, а политик. Български политик, както се изразяват историците от втората половина на XIX век. Българските политици, както е из­вестно, имат главна стратегическа цел, която е различна през раз­личните исторически периоди. В периода 1878-1944 г. главната цел бе обединението на българските земи, останали под чужда власт. Между 1944-1989 г. - победата на комунизма у нас и по цялото зем­но кълбо. А след 1989 г. - влизането в Европейския съюз и НАТО. Всички те, разбира се, в името на висшата цел - добруване и прос­перитет на българския народ.

Добруването и просперитетът на българския народ, както и прогресивна перспектива, му бяха отказани в Османската им­перия, ето защо главната политическа цел на българските поли­тици през 60-те години на XIX век бе възстановяването на българската държава. Собствената държава на всеки народ в тази епоха, а и днес, е най-силната гаранция за прогресивното му развитие.

Васил Левски се зае с постигането на тази главна политичес­ка цел, стояща пред българските политици. И я постигна, създа­вайки най-точно водещата до реализация на целта теория на по­литическото действие - масова национална революция. Само

Коментари: 0 Разглеждани: 10451